Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Старият ефрейтор, който само допреди минута гледаше с празен поглед от страх, сега беше до вратата към кабината на пилотите с пистолет в ръка.

Изведнъж жената скочи на крака и се разпищя:

— Те ще ни убият! Защо го направихте? Боже мой!

Изумен, Виктор я изгледа и попита тихо, останал без дъх:

— Ти? Ти питаш това?

— Аз! О, Боже! Те ще ме убият! Не искам да умра!

— Не можеш да живееш така!

Тя впи безумен поглед в очите му. Цялата трепереше.

— Те ме взеха от лагерите! Разбрах какво трябва да правя! Даваха ми наркотици, когато исках, когато имах нужда от тях! — Тя дръпна нагоре широкия си ръкав. Цялата й ръка беше покрита с белези от спринцовка. — Разбрах и останах жива!

— Баста! — изрева Виктор и тръгна към нея с вдигната ръка. — Не ме интересува дали ще живееш, или ще мреш! Не го направих заради теб!

— Направеното е направено, капитане — каза Любок и го улови за лакътя. — Съвземи се! Даде воля на нервите си, стига толкова! Разбираш ли!

Виктор забеляза твърдостта в погледа на Любок. Запъхтян, той посочи напред към застаряващия ефрейтор, застанал мълчаливо до вратата с изваден пистолет.

— Той е от вашите хора, нали?

— Не — отговори евреинът. — Той е немец, който има съвест. Не знае кои сме. В Мюлхайм той ще е в безсъзнание. След това може да им каже каквото си пожелае, но предполагам, че няма да им каже нищо. Остани при момичето.

Любок отиде при труповете на офицерите и извади оръжията и документите им. В джоба на единия намери метална кутия със спринцовка и шест ампули, която даде на жената, седнала до Виктор. Тя я пое с благодарност и без да гледа встрани, отвори една ампула, напълни спринцовката и я заби в ръката си.

След това внимателно затвори кутията и я мушна в джоба на изцапаното си с кръв палто. Облегна се назад и започна да диша тежко.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Виктор.

Тя се обърна и го изгледа. Сега очите й бяха по-спокойни. В тях имаше само презрение.

— Трябва да разбереш, капитане. Аз не чувствам. Няма чувства. Човек просто живее.

— Какво ще правиш?

Тя извърна поглед от него и се обърна към илюминатора. Отговори му тихо, унесено, сякаш не разговаряше с него:

— Ще живея, ако мога. Не зависи от мен. Зависи от вас.

Стюардът се размърда между седалките. Тръсна глава и се изправи на колене. Преди да разбере какво става, Любок застана пред него.

— Ако искаш да останеш жив, в Мюлхайм ще правиш каквото ти кажа!

В погледа му се появи примирение. Виктор стана.

— Какво ще правим с момичето? — прошепна той.

— Какво ще правим? — парира го евреинът.

— Искам да я вземем с нас.

Любок прокара ръка през косата си.

— Дявол да го вземе! Или това, или трябва да умре. В състояние е да ме издаде за капка морфин. — Той я погледна. — Накарай я да се изчисти колкото може. Там отзад има един шлифер. Да го облече.

— Благодаря — каза Виктор.

— Не ми благодари. Бих я ликвидирал моментално, ако мислех, че това е по-доброто решение. Но тя може да ми е от полза. Била е в подразделение на командоси, за което дори и не подозирахме.

Хората от Съпротивата посрещнаха колата край Лоран, недалеч от френско-швейцарската граница. Виктор смени немската униформа с чисти, но парцаливи цивилни дрехи. Пресякоха Рейн привечер. Момичето беше отведено В един планински лагер на Съпротивата — беше твърде упоена и неконтролируема, за да я изпратят в Монбелиар.

Откараха някъде стюарда. Виктор не каза нищо. Спомняше си кея на Челе Лигуре, когато се беше намесил заради един друг войник.

— Сега ще те оставя — каза евреинът, когато стигнаха на другия бряг. Ръката му беше протегната.

Виктор се изненада. Според плана Любок трябваше да го придружи до Монбелиар. Не беше изключено там да го очакват нови инструкции от Лондон. Той пое протегнатата ръка, недоумяващ:

— Защо? Мислех, че…

— Знам, но нещата се промениха. Във Висбаден има проблеми.

Виктор стисна ръката му с две ръце.

— Не знам какво да ти кажа. Дължа ти живота си.

— Ти би постъпил по същия начин за мен, ако се наложеше. Не се съмнявам в това.

— Ти си смел и благороден.

— Онзи гръцки монах каза, че съм извратен тип, който може да шантажира половината Берлин.

— А можеш ли наистина?

— Може би — отговори Любок бързо и погледна французина, който му махаше с ръка да се качва на лодката. Кимна му и отново се обърна към Виктор.

— Чуй ме — каза той тихо и издърпа ръката си. — Този монах каза и още нещо. Че работя за Рим. Ти каза, че не знаеш за какво става дума.