— Прости ми, отче, защото съгреших — започна да говори той тихо. — Съгреших ужасно. Опозорих тялото и кръвта Христови.
— Никой не може да опозори Сина божий — долетя очакваният отговор иззад перденцето. — Човек може да опозори само себе си.
— Но ние сме образ и подобие Божие. Както и сам Той.
— Лошо и несъвършено подобие — беше очакваният отговор.
Любок въздъхна бавно, упражнението беше свършило.
— Ти Рим ли си?
— Аз съм пратеникът — каза гласът с тиха надменност.
— Не съм си и помислил, че си самият град, глупако!
— Тук е църква. Внимавай какво говориш!
— И ти я мърсиш — прошепна Любок. — Всички вие, които работите за Донати, мърсите църквата!
— Тишина! Ние сме от Христос!
— Вие сте измет! Твоят Христос ще ви заплюе!
В дишането зад завеската се долавяше омраза.
— Ще се моля за душата ти! — долетяха неприязнените думи. — Кажи ми за Фонтини-Кристи.
— Дошъл е единствено заради операцията Лох Торидън. Предположенията ви бяха погрешни.
— Това няма да мине! — просъска свещеникът. — Не може да не е имал и друга цел! Сигурни сме, че е имал!
— Той не се отдели от мен през цялото време. Не се срещна с никого освен с хората, за които знаехме.
— Не! Не вярвам!
— След няколко дни няма да има никакво значение какво вярваш и какво не. С вас е свършено! С всички вас. Добри хора ще се погрижат за това!
— Какво си направил, евреино? — Гласът зад перденцето беше нисък, ненавистта — пълна.
— Това, което трябваше да направя, свещенико! — Любок се изправи и бръкна в джоба си с лявата си ръка, а с дясната неочаквано дръпна перденцето.
Лицето на свещеника се откри. Беше едър, а черната му одежда го правеше да изглажда огромен. Лицето му беше на човек, който изпитва силна омраза, очите му бяха очи на хищник.
Любок извади плика от джоба си и го пусна на поставката пред изумения свещеник.
— Ето ти парите. Можеш да ги върнеш на Донати. Исках да видя как изглеждаш.
Свещеникът отговори тихо:
— Можеш да научиш и останалото. Казвам се Гаетамо. Енричи Гаетамо. И ще се върна при теб.
— Съмнявам се — отвърна Любок.
— Недей — каза Енричи Гаетамо.
Любок се изправи и се вгледа за миг в свещеника. Когато погледите им се срещнаха, той наплюнчи пръсти и угаси пламъка на свещта. Потъна в мрак. Разтвори завесите и излезе от изповедалнята.
Къщата се намираше в земите на едно огромно имение на запад от Ейлсбъри, графство Оксфордшър. Мястото беше оградено от високи стълбове с бодлива тел, по която течеше ток. Огромния двор охраняваха кучета убийци.
Имаше само един вход — портата, през която се влизаше от правото шосе, от двете страни на което имаше само ливади. При главната къща, на около четвърт миля от портала, това шосе се разклоняваше на две и след това на още няколко по-малки алеи, които водеха към различните постройки.
Имаше всичко четиринадесет къщи, построени във и около горите на имението. Жителите бяха хора, които се нуждаеха от закрила — компрометирани двойни агенти и семействата им, провалени куриери, всякакви хора, белязани да получат куршум.
Къщата, в която живееше Джейн, стана техен дом и Виктор беше доволен, че са толкова далеч — почти всяка нощ самолетите на Луфтвафе кръстосваха небето, пламъците на Лондон се издигаха все по-високо и битката за Англия беше започнала.
Беше започнала и операцията Лох Торидън.
Понякога Виктор отсъстваше от Оксфордшър по цели седмици, но се чувстваше спокоен, защото Джейн беше в безопасност. Тийг прехвърли управлението на операцията в едно от мазетата на MI6. Денят и нощта там не се различаваха особено. Хората работеха непрекъснато с документи, късовълнови радиостанции и специалното оборудване, с което се изготвяха съвършени копия от документите, нужни в окупираните земи — документи за работа, разрешения за пътуване, пълномощни от министерствата на Райха. Идваха и други хора. Те получаваха инструкции от Фонтайн и Стоун, след което се отправяха към Лейкънхийт и извън страната.
Както в множество случаи и самият Виктор. В тези моменти той знаеше, че Алек Тийг беше прав — безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.
Джейн беше недосегаема за маниаците от Рим и „Ксенопи“. Това беше най-важното. Влакът от Солун се превърна в странен, болезнен спомен. А войната продължаваше.
24 АВГУСТ 1940 г.
Читать дальше