Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Ние сме демобилизирани! Разкрихме се и бяхме неутрализирани! Сега всички само се наблюдаваме, но никой не смее да направи крачка или да признае какво търси. Никой не може да си позволи това! — Бревър стоеше до големия прозорец на залата и гледаше към вътрешния двор на Адмиралтейството. — Шах и мат!

Отсреща край заседателната маса стоеше Алек Тийг много ядосан. Бяха сами.

— Пет пари не давам! Интересува ме единствено грубата ти намеса във военното разузнаване! Ти изложи на опасност цяла една мрежа! Би могъл да унищожиш целия Лох Торидън!

— Щеше да измислиш нещо друго — отговори Бревър разсеяно, все още загледан през прозореца. — Това ти е работата, нали?

— Дяволите да те вземат!

— За Бога, Тийг! Престани! — Бревър се обърна към него. — Много добре знаеш, че не аз съм последната инстанция. Нима мислиш, че аз съм взел решението?

— Ти компрометира тази инстанция! Трябваше да ме попитате!

Бревър понечи да отговори, но се отказа. Той кимна и застана от другата страна на масата срещу Тийг.

— Може би си прав, генерале. Обясни ми, ти си експертът… Къде сгрешихме?

— Любок! — отвърна генералът студено. — Той ви измами! Взе парите ви и се обърна към Рим, след това започна да играе собствената си игра. Не трябваше да е той!

— Любок е от твоите хора. Взех го от твоите досиета.

— Но не е за тази работа. Направихте го през главата ми!

— Любок може да ходи навсякъде в Европа — продължи да се оправдава Бревър, сякаш Тийг не го беше прекъснал. — Той е недосегаем. Ако Фонтини-Кристи се беше измъкнал, той можеше да го последва навсякъде. Дори и в Швейцария.

— Очаквахте това да стане, нали?

— Честно казано, да. Генерале, ти си много добър търговец. Повярвах в стоката, която ми продаваше. Повярвах, че Лох Торидън е идея на Фонтини-Кристи. Колко логично изглеждаше всичко! Италианецът се връща с непробиваемо прикритие, за да уреди нещата си. — Бревър се отпусна уморено на стола и кръстоса ръце пред себе си на масата.

— Не ти ли мина през ум, че ако искаше да го направи, щеше да се обърне първо към нас? Към теб?

— Не. Ние не бихме могли да му върнем земите и фабриките.

— Не го познаваш — отсече Тийг. — Изобщо не си направи труда да го опознаеш. Това беше първата ти грешка.

— Да, предполагам, че си прав. По-голямата част от живота си съм прекарал сред лъжци. Сред измамници. Понякога е най-трудно да схванеш простата истина. — Бревър вдигна поглед към Тийг. Лицето му можеше да събуди съжаление, бялата кожа беше изопната, хлътнатините под очите му говореха за силно изтощение. — Ти не повярва, нали? Не повярва, че е мъртъв?

— Не.

— Аз не можех да рискувам, разбиращ ли? Приех това, което ми каза ти, че немците не биха го убили, че ще го проследят, ще разберат кой е, ще се опитат да го използват. Само че ми докладваха друго. Че е мъртъв. Това означаваше, че са го ликвидирали фанатиците от Рим или от гръцкия орден. А те не биха направили това, освен ако… освен ако преди това не са научили тайната му.

— И ако я бяха научили, контейнерът щеше да е техен. Не твой, не на Англия. Но поначало той никога не е бил твой.

Дипломатът извърна лице от Тийг и се отпусна, затворил очи.

— Не можем да позволим да попадне в ръцете на едни маниаци. Не в този момент. Знаем кой е маниакът от Рим. Сега Ватикана ще следи Донати. От друга страна, Патриаршията също ще прекрати действията си, имаме уверения за това.

— Което искаше да постигне Любок, разбира се.

Бревър отвори очи.

— Дали е така наистина?

— Според мен, да. Любок е евреин.

Бревър се обърна и се вгледа в Тийг.

— Повече няма да ти се бъркам, генерале. Продължавай своята война. Моята е в патова ситуация.

Антон Любок прекоси пражкия площад „Венцеслаус“ и се изкачи по стъпалата на разрушената от бомбите катедрала. Късното следобедно слънце се промъкваше през огромните дупки на покрива, оставени от бомбите на Луфтвафе. От лявата стена липсваха цели късове. Навсякъде бяха издигнати груби скелета, за да я подпират.

Застана в далечния ляв проход между седалките и погледна часовника си. Беше време.

Иззад завесата излезе възрастен свещеник и премина пред кабинките за изповед. Спря за миг пред четвъртата. Това беше знакът.

Любок се запъти натам предпазливо, без да отделя поглед от десетината богомолци. Никой от тях не го гледаше. Той дръпна завесата и влезе в изповедалнята. Коленичи пред малкото разпятие, а трептящата светлина на свещта хвърляше сенки по драпираните стени.