Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Трябва да поговоря с теб — каза Виктор бързо.

— Ще ти кажа направо — отговори Любок. — Капитан Ханс Нюман е предан на Райха офицер и има братовчед в гестапо. Полковник Шнайдер не съществува. Знаехме, че е капан… Честно казано, не очаквах Да те намерим в тунела. Това беше късмет. Бяхме тръгнали към Седми блок.

Любок се обърна към хората си на полски, след това преведе:

— Ще останем тук още четвърт час. Достатъчно е. След това ще отидем на срещата в Седми блок. Всичко ще стане според предвиденото.

Виктор сграбчи ръкава на Любок и го дръпна настрана от останалите. Беше доволен, че светлината на електрическото фенерче е достатъчна, за да вижда лицето на евреина.

— Този капан не беше германски! Тези хора бяха гърци. Единият беше монах! — Виктор шепнеше, но не можеше да прикрие чувствата си.

— Ти си луд — отговори Любок с безразличие и непроницаем поглед.

— Те бяха от „Ксенопи“!

— От какво?

— Много добре ме чу!

— Чух те, но нямам представа за какво говориш. — Дявол да го вземе, Любок! Кой всъщност си ти?

— Много неща за много хора, слава на небесата.

Виктор сграбчи русокосия евреин за реверите. Погледът на Любок изведнъж стана далечен, изпълнен със студен гняв.

— Казаха, че работиш за Рим. Че им посредничиш. В какво? Какво означава всичко това?

— Не знам — отвърна евреинът бавно.

— За кого работиш?

— Работя за много хора. Срещу нацистите. Това е всичко, което трябва да знаеш. Както виждаш, грижа се да останеш жив и да проведеш разговорите си. Как го правя, не те засяга.

— И не знаеш нищо за Солун?

— Това е град в Гърция, на Егейско море… А сега ме пусни!

Виктор го отпусна леко, но не свали ръцете си.

— Добре тогава. За всеки случай. Ако случайно сред многото хора, с които се срещаш, попаднеш на някой, който се интересува от солунския влак, кажи му, че не знам нищо. И никога не съм знаел.

— Ако някога стане дума за това, макар че не виждам защо, ще предам думите ти. А сега може ли да поговорим за разговорите ти във Варшава? Тази вечер трябва да свършиш. Сутринта ще отпътуваме с немски военен самолет като официални куриери. Сам ще проверя всичко преди разсъмване. Ще слезем в Мюлхайм, на френско-швейцарската граница, на една нощ път от Монбелиар. Мисията ти в Европа приключва.

— Ще летим? — Виктор свали ръце от реверите му. — На немски военен самолет?

— Благодарение на силно разтревожения комендант на Варшава. Защото е виждал някои снимки, в които се явява главно действащо лице. Чиста порнография.

ВЪЗДУШЕН КОРИДОР МЮНХЕН — ЗАПАД

Механиците проверяваха двигателите и пълнеха резервоарите на тримоторния „Фокер“ с гориво. Бяха в Мюнхен. Излетяха от Варшава рано сутринта и спряха за малко в Прага. Повечето пътници бяха слезли в Мюнхен.

Следваше Мюлхайм — последната отсечка от пътуването им. Виктор седеше объркан до Любок, който изглеждаше спокоен и отпуснат. Освен тях в кабината на самолета имаше само още един пътник — застаряващ ефрейтор, тръгнал в отпуск за Щутгарт.

— Бих предпочел да имаше още пътници — прошепна Любок. — Ако сме толкова малко, пилотът може да реши да не спира в Мюлхайм, а да продължи до Щутгарт. Там обикновено се качват повече хора.

Прекъсна го дрънкане на подковани ботуши по металната стълба на самолета. Чу се гърлен, невъздържан смях, който се приближаваше към вратата на кабината. Любок се обърна към Виктор и се усмихна с облекчение. Разтвори вестника, даден му от стюарда, и се отпусна на седалката. Виктор погледна напред — пътниците от Мюнхен се бяха качили.

Бяха трима офицери от Вермахта и една жена. Пияни. Жената беше облечена в тънко светло палто. Двама от офицерите я избутаха по тесния проход между седалките и я бутнаха на седалката до третия. Тя не се възпротиви. Смееше се и гримасничеше — активна, стремяща се да угоди играчка.

Наближаваше тридесетте. Имаше приятни черти, но не беше красива. В изражението на лицето й имаше някаква трескавост, някакво напрежение, което я правеше да изглежда похабена. Светлокестенявата прилепнала към главата коса беше прекалено твърда — вятърът не беше успял да я разроши. Гримът около очите беше твърде подчертан, червилото — твърде ярко, ружът — твърде биещ на очи.

— Какво си зяпнал? — Въпросът заглуши рева на запалените двигатели на самолета. Изкрещя го третият офицер, който бе минал покрай двамата си колеги и се беше надвесил над Виктор.

— Съжалявам — отговори Фонтайн и се усмихна смутено. — Не исках да бъда неучтив.