Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Тръгна по осветената от прожекторите алея и забеляза в полумрака встрани да се разхождат немски войници по двама и по трима. Преди година тези хора можеше да са били студенти и професори. Сега бяха завоеватели, отделени от разрушенията навън, скрити зад оградата на „Казимеж“. Смъртта, гладът и насилието бяха резултат от техните действия и въпреки това те се разхождаха съвсем спокойно по добре поддържаните алеи, напълно забравили опустошението, което сами бяха донесли.

Кампо ди Фиори. В Кампо ди Фиори също имаше прожектори. Както и смърт.

Застави се да не мисли за това. Не можеше да си позволи да не внимава. Входът на № 7 — солидна дървена врата, оградена от арка с орнаменти — беше точно насреща. На единственото мраморно стъпало стоеше войник на пост.

Виктор го позна — беше този, който заговори Любок на полски на булевард „Краков“.

— Добре се справяте — прошепна Виктор на немски. Часовият кимна и отвори вратата.

— Сега бърза! По ляво стълбище. Ще чакат на първа площадка.

Фонтайн бързо влезе в мраморното фоайе, стигна до стълбището и тръгна нагоре. Някъде по средата на пътя го обзе тревога.

Гласът на часовия, немският му. Думите бяха странни, тромави. Сега бърза… По ляво стълбище…

Внимавай, когато чуеш прекалено граматичен език или обратно — неправилни окончания на думите. Лох Торидън.

Този войник не беше немец. Но защо пък да е? Той е от организацията. Но пък организацията не би рискувала…

На площадката над него се появиха двама немски офицери с насочени към него пистолети.

— Добре дошли в „Казимеж“, сеньор Фонтини-Кристи.

— Не спирайте, падроне. Нямаме никакво време — каза вторият.

Говореха италиански, но си личеше, че са чужденци. Виктор позна акцента им. Бяха гърци. Влакът от Солун!

Зад себе си чу изщракване на предпазител и бързи стъпки. След миг цевта се заби в кръста му и го тласна нагоре по стълбите.

Нямаше накъде да побегне, нямаше как да отвлече вниманието на нападателите си. Беше под прицел, всяко негово движение се наблюдаваше внимателно. Оръжията бяха готови за стрелба.

Нагоре, някъде от непознатия коридор, долетя смях. Може би ако се разкрещи… ако вдигне тревога във вражеския лагер… Мислите му не водеха никъде.

— Кои сте вие? — Думи. Започни с думи. Ако можеш, повиши глас от изненада, за да сведеш шансовете да те застрелят до минимум. — Вие не сте германци!

По-силно. Сега по-силно.

— Какво правите тук?

Цевта на пистолета се плъзна по гърба му и се опря в основата на черепа му. Тласъкът го накара да спре. Последва силен юмручен удар в бъбрека му. Той залитна напред, но смълчаните гърци го уловиха, за да не падне.

Започна да вика — нямаше друг начин. Смехът ставаше все по-силен и по-силен, по-близък. По стълбите слизаха още хора.

— Предупреждавам ви…

Изведнъж извиха и двете му ръце назад и ги заключиха. В лицето му напъхаха дебел груб плат, напоен с парлива воняща течност.

Не виждаше. Не можеше да диша — нямаше светлина, нямаше въздух. Разкъсаха куртката му, махнаха кръста за храброст. Опита се да освободи ръцете си.

В това време усети как дългата игла се забива в плътта му. Не беше сигурен точно къде. Инстинктивно вдигна ръце нагоре. Бяха свободни. И безполезни, както беше безполезно да оказва съпротива.

Отново чу смеха — оглушителен. Усещаше, че го носят напред и надолу.

И това беше всичко.

— Ти предаваш тези, които спасиха живота ти.

Отвори очи. Образите заставаха на фокус бавно. Нещо гореше в лявата му ръка. Или в рамото. Посегна натам. Допирът беше болезнен.

— Това е противоотровата — обясни неясната фигура някъде пред него. — Болезнена е, но е безвредна.

Погледът му започна да се прояснява. Седеше на циментов под, Опрял гръб в каменна стена. До отсрещната стена, може би на двадесетина метра от него, стоеше мъж. Намираха се на някакъв издигнат перон в широк тунел. Изглежда, беше прокопан дълбоко под земята, в скалите, и двата му края се губеха в тъмнината. Под перона имаше тесни, ръждясали релси. Светлината идваше от няколко дебели свещи, поставени в ръждясали свещници на стените.

Когато зрението му се възстанови напълно, Виктор се вгледа в мъжа отсреща. Беше облечен в черна одежда с бяла яка. Свещеник.

На главата си нямаше коса, но не беше плешив. Беше обръснал главата си — мъж на не повече от четиридесет и пет, петдесет години, с аскетично лице и стройно тяло.

До него видя постовия с немска униформа. Двамата гърци, облечени като германски офицери, стояха край една метална врата в стената на тунела.