Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Все още не.

— Ще ти потрябва по-рано, отколкото предполагаш.

— Кога ще го видя? Как се казва?

— Джефри Стоун. Доведох го със себе си.

— Той е тук?

— Да. И не се съмнявам, че проверява шифровъчното отделение. Искам да е в течение от самото начало.

Виктор не можеше да си обясни защо, но това, което му каза Тийг, го обезпокои. Искаше да работи сам, без да го безпокоят.

— Добре. Предполагам, ще се видим в столовата.

Тийг се усмихна и погледна часовника си.

— Е, не съм много сигурен, че държиш да вечеряш в столовата.

— Човек не вечеря в столовата, Алек. Яде.

— Добре, кухнята е без значение. Имам новина за теб. В сектора е твой приятел.

— Сектора? Лох Торидън?

— Сектора за ранно противовъздушно предупреждение.

— Боже мой! Джейн ли е тук?

— Разбрах го предната вечер. Командирована е от министерството. Разбира се, тя не знаеше, че си тук, докато не й се обадих. Тя е в Мъри Фърт, на брега.

— Ти си страхотен манипулатор — засмя се Виктор. — И го правиш толкова явно! Къде, по дяволите, е тя?

— Кълна се — отговори Тийг с убедително невинно изражение на лицето, — че не знаех нищо! Питай я сам. Край градчето има една странноприемница. Ще те чака там в пет и половина.

Боже, колко ми липсваше тя! Колко много ми липсваше! Беше много странно. Не си беше давал сметка колко силни са чувствата му. Лицето й с остри, но все пак деликатни черти, тъмната й мека коса, която толкова красиво се спускаше върху раменете, очите й, толкова сини — всичко това беше запечатано в мозъка му.

— Предполагам, ще ми дадеш пропуск, за да напусна лагера?

Тийг кимна.

— Ще ти осигуря и превоз. Но преди да тръгнеш, има още малко време. Искам да поговорим за конкретни неща. Разбирам, че си в самото начало, но предполагам, че вече си стигнал до някои заключения.

— Така е. Тук има петдесет и трима души. Съмнявам се, че биха останали повече от двадесет и пет, ако ги подбираме, както аз искам…

Разговаряха близо час. Виктор развиваше възгледите си и виждаше, че Тийг ги приема. Това беше добре. Щеше да поиска от него много неща, включително да продължи издирването на подходящи хора. Но това по-нататък. Сега мислите му се върнаха към Джейн.

— Ще дойда с теб до спалното. Трябва да се отбием в офицерския клуб за минутка. Обещавам, няма да е повече. Капитан Стоун вече трябва да е там. Трябва да се запознаете.

Но се оказа излишно да се отбиват в офицерския клуб. Когато слизаха надолу по стълбите пред административната сграда, Виктор видя висок мъж с военна униформа. Беше на около десетина метра, с гръб към тях, и разговаряше с някакъв сержант. Нещо в телосложението му се стори познато — отпуснатите не по военному рамене… Най-силно впечатление му направи дясната ръка на мъжа. Беше с черна кожена ръкавица, доста по-голяма, отколкото би трябвало. Медицинска ръкавица. Над черната кожа се виждаше превръзка.

Мъжът се обърна. Виктор замръзна на място и дъхът му спря.

Капитан Джефри Стоун беше агентът с псевдоним Ябълка, прострелян в ръката на кея на Челе Лигуре.

Прегърнаха се. Не говореха, думите бяха излишни. Бяха минали десет седмици, откакто бяха заедно за последен път. Десет седмици от чудесните, невероятни мигове на любовта.

В странноприемницата го посрещна старицата, седнала на люлеещ се стол зад бюрото на рецепцията.

— Старши пилот Холкрофт пристигна преди половин час. Май ти си капитанът, нищо че не личи по дрехите. Каза да се качиш горе, ако искаш. Доста пряма е таз мома, хич не си прави труда да измисля заобиколни думи. На горния етаж, вляво, четвърта стая.

Той почука на вратата и сърцето му биеше като на юноша. Нелепо! Чудеше се дали и тя изпитва същото вълнение.

Вратата се отвори и тя застана пред него с ръка върху дръжката. Очите й бяха по-сини и по-питащи откогато и да било. Вълнението беше налице, но имаше и увереност.

Той влезе и пое ръката й. Затвори. Приближиха се бавно един към друг и протегнаха ръце. Когато устните им се докоснаха, всички въпроси останаха на заден план, отговорите им в тишината бяха очевидни.

— Страхувах се, знаеш ли? — прошепна Джейн, хванала с длани лицето му.

— Знам. Защото и аз се страхувах.

— Не бях сигурна какво да ти кажа.

— Аз също. Сигурно е здравословно да говорим за неувереността си.

— Сигурно е детинско — каза тя и докосна с пръст лицето му.

— Мисля, че не е. Да желаеш… да имаш нужда… да имаш толкова силни чувства е нещо друго. Човек се бои да не останат без отговор.