Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— На хвърлей камък от старта! — Петриди се усмихна. — Как го измисли?

— Не си имал братя, с които да си играеш на криеница. Това ни беше любимата игра.

Усмивката на Михайлович изчезна.

— Имам много братя — каза той загадъчно и извърна лице.

Нямаше време да му задава въпроси. Нито пък го интересуваше. През последните няколко дни югославянинът се държеше странно. Мрачен и навъсен в един момент, еуфорично весел в следващия; и непрекъснато задаваше въпроси, чиито отговори бяха отвъд шестседмичното им познанство.

Виктор погледна часовника си.

— Ще сляза първи. Ако няма никой, ще ти дам знак.

След малко и двамата слязоха на земята и приведени побягнаха на изток, в края на гората, в основата на хълма. Малко по-нататък, от другата страна на възвишението, склонът беше скалист и назъбен, а точно отдолу имаше дълбок каньон, прорязан от ледниците преди милиони години. Те се спуснаха надолу и спряха на един скален перваз. Задъхан, Виктор седна с гръб към скалата и извади пакет, цигари, а Петриди се настани на ръба пред него и спусна крака надолу към пропастта. Первазът беше не повече от три метра дълъг и метър и половина широк. Виктор отново погледна часовника си. Вече нямаше нужда да шепнат.

— След половин час ще изкачат билото и ще изненадат лейтенантите. Цигара?

— Не, благодаря — отговори Петриди рязко, с гръб към Виктор.

Не можеше да не забележи раздразнението в гласа му.

— Какво има? Нарани ли се?

Петриди се обърна и впи поглед във Виктор.

— Образно казано, да.

— Не, няма да се опитвам да разбера какво имаш предвид. Или си се наранил и те боли, или не. Не ме интересуват никакви недомлъвки.

Виктор реши, че ако Михайлович отново е влязъл в период на депресия, е по-добре да не разговарят. Беше започнал да мисли, че зад големите невинни очи на Петриди се крие един объркан млад човек.

— Ти се занимаваш само с това, което те интересува, нали, Виктор? Светът се върти, както пожелаеш ти! Кимваш и всичко изчезва. Превръща се в нищо. — Петриди не отделяше поглед от него.

— Замълчи и се успокой. Запали цигара, наслади се на пейзажа и ме остави на мира. Почваш да ми дотягаш.

Хърватинът бавно изтегли краката си от ръба и се обърна към Виктор:

— Няма да се отървеш от мен. Не можеш. Аз споделих тайните си с теб. Открито, честно. Сега е твой ред да направиш същото.

Виктор се вгледа в югославянина и го обзе безпокойство.

— Мисля, че не си разбрал същността на дружбата ни. Или аз не съм дооценил що за човек си.

— Не ме обиждай!

— Не те обиждам. Просто искам да сме наясно…

— Времето ми изтече! — Петриди повиши глас. Очите му бяха разширени, немигащи, изречението завърши с вик: — Не си сляп! Не си глух! А се правиш на сляп и глух!

— Махни се оттук — каза Виктор тихо. — Върни се при сержантите на стартовата линия. Играта свърши!

— Името ми — прошепна Михайлович. — От самото начало се правиш, че не го забелязваш! Петриди!

— Да, така се казваш. Забелязах това.

— И никога не си го чувал досега? Това ли искаш да кажеш?

— И да съм го чувал, не ми е направило впечатление.

— Лъжеш! Това е името на един монах! И ти си познавал този монах! — Отново думите му се превърнаха във вик на отчаяние.

— Познавам няколко монаси, но никой от тях не се казва така…

— Монах от един влак! Човек, отдаден на делото Божие! Озарен от благословията му! Не можеш да отречеш! Не трябва да отричаш!

— Света дево Мария! — прошепна Виктор едва чуто. Изненадата го стъписа. — Солун! Товарният влак от Солун!

— Да, този влак с най-светия товар под слънцето! Документите, които са душата на единствената неподкупна, безупречна църква! Ти го взе от нас!

— Ти си монах от „Ксенопи“! — възкликна Виктор, невярващ на ушите си.

— Да! С цялото си сърце и душа! С цялото си тяло!

— Как се добра дотук? Как проникна в Лох Торидън?

Михайлович изтегли краката си под тежкото си туловище и застана клекнал с лице към Виктор — див звяр, готов за скок.

— Това е без значение. Трябва да науча къде е скрит контейнерът и ти, Виторио Фонтини-Кристи, ще ми кажеш! Нямаш друг избор!

— Ще ти кажа това, което казах и на англичаните. Не знам абсолютно нищо. Защо ми е да лъжа? Те спасиха живота ми!

— Защото си дал дума. На друг!

— На кого?

— На баща си.

— Не. Убиха го, преди да ми каже каквото и да било. Поне това би трябвало да знаеш.

Монахът от „Ксенопи“ изведнъж погледна втренчено, погледът му се замъгли, клепачите му се разтвориха широко. Той бръкна под униформата си, извади малък автоматичен пистолет с къса цев и свали предпазителя с палец.