Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Не, нямах предвид теб. Имах предвид другите.

— Благодаря.

Виктор се зачуди защо Михайлович се оплаква. Той беше едър, набит човек, с врат като на бик и широки рамене. И имаше нещо странно — по челото му не се виждаше и капчица пот, докато челото на Виктор беше мокро.

— Избягал си от Италия, преди Мусолини да те направи лакей на германците, а?

— Нещо такова.

— Мачек е тръгнал по същия път. Скоро ще управлява цяла Югославия, помни ми думата.

— Не знаех това.

— Не го знаят много хора. Баща ми го знаеше. — Михайлович дръпна от цигарата си, отправил поглед в далечината. — Екзекутираха го.

Фонтайн погледна младия човек със съчувствие.

— Съжалявам. Ужасно е, знам това.

— Така ли? — Хърватинът го погледна. В погледа му се четеше объркване.

— Да. Ще говорим по-късно. Сега ни чакат тренировки. Трябва да стигнем до върха на следващия хълм, без да ни засекат. — Виктор стана и протегна ръка. — Малкото ми име е Виктор… Ти как се казваш?

Хърватинът стисна здраво ръката му.

— Петриди. Това е гръцко име. Баба ми беше гъркиня.

— Добре дошъл в Лох Торидън, Петриди Михайлович.

С течение на времето Виктор и Петриди се сработиха много добре. Толкова добре, че в тренировките по инфилтриране сержантите ги оставяха сами срещу много повече хора. На Петриди позволиха да се премести в спалното помещение на Виктор.

Виктор имаше чувството, че един от по-младите му братя се е върнал сред живите. Петриди беше любопитен, много често объркан, винаги силен и сговорчив.

Той запълваше някаква празнина, помагаше му да преодолее спомените си. Ако югославянинът имаше някакъв недостатък, това беше склонността му да говори прекалено много, непрекъснато да задава въпроси и да споделя факти от личния си живот, като очакваше от Виктор да прави същото.

Той не можеше да прави това отвъд някакви граници. Просто не беше такъв човек. Беше споделил с Джейн ужаса на Кампо ди Фиори. Друг нямаше да знае. Понякога се налагаше да укори Михайлович:

— Ти си ми приятел, не си ми изповедник.

— Имал ли си изповедник?

— Не всъщност. Така се казва.

— Семейството ти е било набожно. Трябва да е било.

— Защо?

— Заради истинското ти име. Фонтини-Кристи. Това означава „Изворите на Христос“, нали?

— Да, но на език отпреди няколко века. Не сме религиозни в общоприетия смисъл. От много време насам.

— Аз съм много, много религиозен.

— Това е твое право.

Петата седмица дойде и си отиде, а Тийг не се обади. Виктор се чудеше дали не са го забравили, дали в MI6 не са променили мнението си за идеята „некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Въпреки всичко животът в Лох Торидън му помагаше да не мисли за миналото — той отново се чувстваше силен и способен.

За деня офицерите бяха планирали занятие, което наричаха „дълго преследване“. Четирите спални помещения действаха самостоятелно. Тръгваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса по компаса в диаметър от десет мили около лагера. По двама души от тях получаваха петнадесет минути преднина, след което останалите тръгваха по следите им. Трябваше да се укриват и да заблуждават преследвачите колкото се може по-дълго.

Обикновено за „бегълци“ сержантите избираха най-добрите и от трето спално това бяха Виктор и Петриди.

Те побягнаха надолу по каменистия склон към горите на Лох Торидън.

— Бързо! — каза Петриди, когато навлязоха сред дърветата. — Ще тръгнем наляво. Стъпвай в калта! Чупи колкото се може повече клони.

Изминаха не повече от петдесет метра и Виктор каза:

— Достатъчно. Сега внимателно. Ще оставим стъпки, които водят към сухата земя… Добре. Сега заднишком, стъпвай в следите. Ще се върнем обратно.

— Обратно? — Петриди беше объркан. — Къде обратно?

— Към края на гората, откъдето влязохме. Имаме още осем минути. Достатъчно са.

— Достатъчно за какво? — Югославянинът гледаше по-възрастния си приятел, сякаш беше луд.

— За да се качим на някое дърво.

Виктор избра един висок бор сред няколко по-ниски дървета и се покатери. Петриди го последва със светнало като на малко момче лице. Изкачиха се колкото се може по-нагоре. Клоните ги скриваха, но те можеха да виждат земята под дървото.

— Имаме още почти две минути — прошепна Виктор, след като погледна часовника си. — Намести се колкото се може по-удобно.

След две минути и половина преследвачите им минаха под тях. Виктор се наведе към младия хърватин:

— Ще останем още малко и ще слезем. Ще отидем от другата страна на хълма. Там има една клисура. Ще се скрием.