Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Но всяко нещо по реда си. Преди всичко Виктор трябваше да направи едно пътуване с неопределена продължителност. Щеше да се спусне с парашут във Франция, в провинция Лорена, близо до френско-швейцарската граница. Първата си среща трябваше да проведе в малкото градче Монбелиар, в което щеше да остане няколко дни. Мястото беше удобно, защото позволяваше лесен достъп от Северна и Централна Франция, както и от Южна Германия.

От Монбелиар щеше да тръгне на север, към Рейн, чак до Висбаден, където щеше да се срещне с антифашисти от Бремен, Хамбург, Берлин и от Северозападна Германия. След това щеше да се отправи на изток до Прага, после на запад до Полша. Щяха да се уточняват дати, да се усъвършенстват шифри, да се осигурят официални документи, чиито копия трябваше да се изготвят в Лондон.

От Варшава щеше да се върне в Лорена, където на място трябваше да се реши дали да продължи на юг, до Италия. Капитан Джефри Стоун беше против. Агентът, известен на Виктор под псевдонима „Ябълка“, ясно беше дал да се разбере това. Всичко, свързано с Италия, изпълваше Джефри Стоун с неприязън. Това беше следствие от събитията на кея в Челе Лигуре и осакатената му ръка — заради италианската наивност и нечестност. Стоун не виждаше причина да изразходва средства за Италия. И без това имаше достатъчно други належащи задачи. Некомпетентността на тази нация беше нейният най-голям враг.

Фонтайн стигна до гара „Падингтън“ и изчака автобуса за Кенсингтън. Беше открил автобусите — досега никога не беше ползвал обществен транспорт. Прибягна до тях отчасти за да се предпази — служебните коли се ползваха от няколко души и разговорите между пътниците бяха неизбежни. В автобуса не можеше да има подобно нещо.

Разбира се, понякога се налагаше да носи със себе си строго секретни материали и тогава Алек Тийг просто не му позволяваше да се възползва от новото си откритие. Беше твърде опасно. Тази вечер също имаше секретни материали, но Виктор беше успял да убеди началника си — в служебната кола щяха да пътуват още двама души, а той имаше нужда да размисли. Това беше последната му вечер в Англия. Трябваше да каже на Джейн.

— Дявол да го вземе, Алек! Ще измина няколко хиляди мили във вражеска територия! Ако не мога да опазя куфарче, заключено с верига за китката ми в лондонски автобус, по-добре изобщо да не тръгвам!

Накрая Тийг капитулира, но сам се увери, че веригата е заключена както трябва.

Автобусът дойде, Виктор се качи и седна на едно място до прозореца отпред. Погледна навън и се замисли за Лох Торидън.

Бяха готови. Замисълът можеше да успее. Можеха да внедрят хората си там, където трябва. Но оставаше практическата работа. Голяма част от нея трябваше да свърши по време на пътуването си. Да намери подходящо място за всеки от хората… след това хаосът нямаше да се забави.

Беше готов за заминаването си. Но не беше готов за това, което го очакваше сега — да каже на Джейн, че моментът е дошъл.

Когато се завърна от Шотландия, той се настани в нейния апартамент в Кенсингтън — тя отказа да наемат по-голям. И това бяха най-щастливите дни в живота му.

А сега трябваше да се разделят и страхът щеше да замени приятните неща в съвместния им живот. Фактът, че хиляди и хиляди други преживяват подобни неща, не беше от значение — в аритметиката няма нищо утешително.

Слезе на следващата спирка. Юнският залез обливаше дърветата и къщите. Кенсингтън, беше спокоен квартал, войната беше далеч оттук. Тръгна по тихата уличка и изведнъж нещо привлече вниманието му. През последните няколко месеца се беше научил да не издава безпокойството си, така че се престори, че махва с ръка на въображаем съсед, което му позволи да присвие очи срещу залязващото слънце и да огледа добре малкия „Остин“, паркиран на отсрещната страна на улицата, на около петдесет метра напред. Сив. Беше го виждал вече. Преди пет дни. Спомни си го много добре. Отиваха със Стоун да поговорят с една еврейка, работила в краковската социална служба до самата окупация, и по пътя спряха, за да заредят бензин.

Тогава сивият „Остин“ спря до помпата край тях. Виктор му обърна внимание единствено заради реакцията на служителя на бензиностанцията — помпата беше отчела само два галона бензин. Резервоарът на колата беше пълен.

— Това е малко прекалена предвидливост — каза служителят недоволно.

Шофьорът се притесни, запали двигателя и потегли.

Освен това му направи впечатление, че шофьорът е свещеник. Съвсем ясно видя бялата му яка.