Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Бил си в Африка?

— Да, господин сержант — отговори Виторио троснато.

— В кой корпус?

Фонтини-Кристи замълча. Нямаше подготвен отговор. Умът му заработи трескаво да си спомни някакъв номер, някакво име, нещо, дочуто от новините по радиото.

— Седми — каза той.

— Аха.

Сержантът върна картата му; Виторио въздъхна. Но облекчението му беше краткотрайно. Войникът протегна ръка, натисна дръжката и рязко отвори вратата.

— Слизайте! И двамата!

— Какво? Защо? — възпротиви се шофьорът със силен хленч. — Трябва да закарам стоката до мръкнало! Няма никакво време!

— Слизай!

Сержантът бе извадил армейския пистолет от кожения кобур и го беше насочил към тях.

— Измъкни го навън! — излая сержантът на редника от другата страна. — Не го изпускай!

Виторио погледна шофьора. Той му каза с очи да прави каквото искат от него. Но да бъде нащрек, да бъде готов да действа. Това също прочете в погледа на спътника си.

Когато двамата слязоха, сержантът изкомандва да вървят към караулното, което се намираше до един телефонен стълб. От разпределителната кутия се спускаше кабел, който влизаше в малката дъсчена будка през един отвор на покрива; тясната врата беше — отворена.

С настъпването на вечерта движението по „Виа Канели“ леко се усили или поне на Виторио се стори така. Минаваха преди всичко коли, но имаше и камиони, не много различни от този, с който бяха те. Няколко шофьори забележимо намалиха скоростта, когато видяха двамата военни, които с извадени оръжия водеха двама цивилни към караулното. След това отново ускоряваха — гледаха да се махнат колкото се може по-бързо.

— Нямате право да ни спирате! — извика шофьорът. — Не сме направили нищо незаконно. Не е престъпление да печелиш хляба си!

— Престъпление е да даваш невярна информация, селяко.

— Не сме казали нищо невярно! Ние сме работници от Бавено и Бог ми е свидетел, че казвам истината!

— Внимавай какво говориш — каза сержантът със сарказъм. — Можем към обвиненията да добавим и светотатство. Влизайте вътре!

Отвътре будката изглеждаше дори по-малка, отколкото отвън. Беше може би около метър и половина на два. Четиримата едва се побраха. По очите на шофьора Виторио разбра, че теснотата е предимство за тях.

— Претърси ги! — нареди сержантът. Редникът опря карабината си на стената. Тогава шофьорът направи нещо неочаквано. Той вдигна отбранително ръце нагоре и стисна куртката на гърдите си в знак на неподчинение. Но не беше въоръжен. Виторио знаеше, че е така.

— Искате да ме оберете! — извика шофьорът по-силно, отколкото беше необходимо и думите отекнаха в дървените стени. — Войници да крадат!

— Не ни интересуват жалките ти лири, селяко! Ако искахме да крадем, щяхме да спрем някоя по-добра кола от твоята. Свали ръцете долу!

— В Рим обясняват защо правят едно или друго! Самият Дуче казва, че към работниците не може да се отнасяте така! Аз съм с фашистите, приятелят ми е служил в Африка!

„Защо този човек се държи така? — мислеше Виторио. — Какво прави? Само ще ги ядоса повече.“

— Не си играй с търпението ми, свиня такава! Търсим един човек от Маджоре. Всички пътни патрули го търсят. Спряхме те, защото номерът на камиона ти е от района на Маджоре… Вдигни ръце!

— От Бавено! Не от Маджоре! Какво съм ви излъгал?

Сержантът погледна Виторио.

— Никой войник не казва, че е служил в Седми корпус. Той се опозори.

Военният едва завърши обиска и шофьорът изкрещя:

— Сега! Дръж другия!

Ръката на шофьора се спусна надолу и удари пистолета, чиято цев беше на сантиметри от корема му. Внезапността на действието и силата на гласа му в малкото пространство изиграха своята роля. Виторио нямаше време да гледа какво става; можеше само да се надява, че спътникът му знае какво прави. Редникът веднага се спусна към карабината си — лявата му ръка беше върху цевта, а дясната отиваше надолу, към приклада. Фонтини-Кристи го блъсна в стената с цялата си тежест, улови с две ръце главата му и я заби в твърдата дървена повърхност. Шапката на войника падна и през гъстата му коса веднага започна да се процежда кръв. Той се свлече на пода.

Виторио се обърна. Сержантът беше заклещен в ъгъла, а шофьорът го удряше по главата с дръжката на собствения му пистолет. Лицето на военния се беше превърнало в кървава пихтия, а разкъсаната му кожа изглеждаше зловещо.

— Бързо! — извика шофьорът, докато сержантът падаше. — Докарай камиона отпред! Точно пред вратата. Да скриеш будката от пътя. Не изключвай мотора!