Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Проклет да съм, ако знам — отвърна вторият агент, — но мога да ви кажа едно. Снощи всички изведнъж полудяха. Цялата нощ. Прекарахме от дванадесет до четири сутринта в Министерството на въздухоплаването. Всички радиостанции святкаха като побеснели. Работим с корсиканците.

— Да, казаха ми.

Шофьорът си проби път през тълпата и дойде до масата им. Изтегли свободния стол, седна и сложи чашата кафе пред себе си. Разговорът продължи на италиански.

— Имахме проблеми на „Виа Канели“. Пътен патрул. Наложи се да премахнем двама военни.

— Какво означава това? — попита агентът, който седеше отдясно на Виторио. Той беше висок и слаб, някак си по-напрегнат от колегата си. Видя учудването в очите на Фонтини-Кристи и поясни: — Колко време смятате, че ще мине, преди да вдигнат тревога?

— Докъм полунощ. Тогава идва смяната. Никой няма да се разтревожи, че не вдигат слушалката. Телефоните се развалят непрекъснато.

— Постъпили сте правилно — каза другият агент. Лицето му беше по-закръглено, отколкото на колегата му; говореше по-бавно, сякаш се мъчеше да подбира думите си. — Вие сте болшевик, предполагам?

— Така е — отговори спътникът на Виторио, едва скривайки неприязънта си.

— Не, не. Не ме разбирайте погрешно — добави агентът. — Харесва ми да работя с вашите хора. Изпилвате нещата докрай.

— Вие, англичаните, сте много любезни.

— Между другото — каза агентът отдясно на Виторио — аз съм Ябълка. Той е Круша.

— Ние знаем кой сте вие — каза Крушата на Фонтини-Кристи.

— А моето име не е важно — засмя се спътникът на Виторио. — Все едно, няма да идвам с вас.

— Ще поговорим и за пътуването. Освен това в Лондон желаят да се установи по-добра връзка с вас.

— Мога да си представя.

Тримата се впуснаха в чисто професионален разговор, който на Виторио се стори странен. Обсъждаха тайни канали, кодове и радиочестоти, сякаш говореха за цените на борсата. Говореха за „ликвидиране“ и за „премахване“ на хора, заемащи определени позиции — но не като за хора, не като за човешки същества, а като за отрицателни фактори, които трябва да бъдат отстранени.

Що за хора бяха тези тримата? „Ябълка“, „Круша“, болшевик без име, само с фалшива легитимация. Хора, които убиваха без гняв, но и без угризения.

Замисли се за Кампо ди Фиори. За заслепяващата бяла светлина на прожекторите, за автоматичните откоси, за смъртта. Сега и той беше в състояние да убива — с озлобление, с чувство за мъст, — но не можеше да говори за смъртта както тези тримата.

— …да се качим на гемия, позната на бреговата охрана. Разбирате ли? — Ябълката говореше на него, но той не слушаше.

— Извинете — каза Виторио. — Бях се замислил за нещо друго.

— Чака ни дълъг път — каза Крушата. — Повече от петдесет километра до морето и после най-малко три часа по вода. Всичко може да се случи.

— Ще се опитам да бъда по-внимателен.

— Само опитването няма да е достатъчно — упрекна го Ябълката с тон на овладяно раздразнение. — Не знам какво общо имате с външното ни министерство, но ви считат за обект с първостепенна важност. Ако не ви изведем оттук, ще се простим с кожите си. Така че слушайте какво ви се говори! До брега ще ни заведат корсиканците. Ще сменим четири превозни средства…

— Чакайте! — Шофьорът на камиона протегна ръка през масата и улови лакътя на Ябълката. — Този, който седеше тук, с изцапаните с боя обувки, къде го срещнахте? Бързо!

— Тук, в Алба. Преди около двадесет минути.

— Кой първи установи контакт?

Двамата англичани се спогледаха. Кратко, с моментна тревога.

— Той — отговори Ябълката.

— Да се махаме оттук! Веднага! През кухнята!

— Какво? — Крушата гледаше към бара.

— Тръгва си — обясни спътникът на Виторио. — А трябваше да ме изчака.

Едрият човек си пробиваше път към вратата, колкото се може по-незабележимо — обикновен пияница, тръгнал към тоалетната.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Ябълката.

— Мисля, че в Алба има много хора с боя по обувките, които се озъртат за чужденци, гледащи към пода. — Комунистът стана. — Този знак е провален. Случва се. Корсиканците ще трябва да го променят. Да тръгваме!

Двамата англичани станаха от столовете, но без видимо притеснение. Виторио също стана. Той протегна ръка и докосна ръкава на досегашния си спътник. Комунистът се стресна — не изпускаше от поглед едрия човек, който всеки момент щеше да се изгуби в тълпата.

— Искам да ти благодаря.

Онзи се втренчи в него за миг.