Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Виторио приближи бинокъла до очите си. Лицето на мъжа беше обърнато към вратата, но оръжието му се виждаше добре — немски „Лугер“. След това бинокълът се плъзна по останалите.

Оръжията бяха германски. Четири лугера, четири автомата „Бергман. МР38“.

Изведнъж стомахът на Виторио се сви и главата му пламна — какво беше позволил Рим? Та това беше невероятно!

Той фокусира бинокъла върху трите автомобила. В тях имаше по един човек — скрити в мрака, през задните стъкла се виждаха само силуетите на главите им. Виторио се вгледа в последната кола, в човека вътре.

Мъжът се размърда и погледна назад през стъклото. Светлината от прожекторите освети косата му — късо подстригана, сивкава, с напълно бял кичур на челото. Стори му се, че го е виждал някъде — формата на главата, белият кичур му напомняха нещо, — но не успя да си спомни нищо по-определено.

Вратата се отвори и на прага застана прислужницата, стресната от вида на високия мъж с пистолет в ръка. Виторио гледаше изпълнен с гняв. Рим щеше да плати за тази обида. Високият мъж избута прислужницата и влезе в къщата, следван от другите осем, всички с насочени оръжия.

Рим щеше да плати скъпо!

Отвътре се чуха крясъци. Виторио чу възмутените викове на баща си и протестите на братята си.

Чу се силен трясък — строшени стъкла и дърво. Виторио посегна към пистолета в джоба си. Усети как една силна ръка го улавя за китката.

Барзини. Старият коняр държеше ръката му, но гледаше напред над рамото му.

— Много са. Няма да постигнете нищо — каза той.

Чу се още един трясък и лявото крило на тежката дъбова врата се отвори. Появиха се хора. Най-напред децата, някои разплакани от страх, след това жените — сестрите и жените на братята му. След това майка му, с гордо изправена глава, взела на ръце най-малкото си внуче. След това баща му и братята му. Хората с черни дрехи ги блъскаха безмилостно с оръжията си. Изкараха ги навън на алеята. Баща му, гласът му заглуши всичко останало, настоя да му кажат кой е отговорен за това безобразие.

Но истинското безобразие още не беше започнало.

Когато започна, умът на Виторио отказа да действа. Гърмежите го оглушиха, огнените езици го заслепиха. Той се хвърли напред с всички сили, мъчейки се да освободи ръката си от Барзини. Започна отчаяно да се мята, да се върти, за да освободи челюстта и врата си от здравата хватка на коняря.

Защото мъжете в черно бяха открили огън. Жените се хвърлиха върху децата, братята му се спуснаха към дулата, които сееха огън и смърт. Писъците на ужас и болка, и гняв се сляха в едно. Появи се дим. Телата замръзваха за миг във въздуха, увиснали в окървавените си дрехи, и се свличаха безжизнени. Куршумите срязваха детските тела, разкъсваха лица, очи. Полетяха късчета плът, кости, вътрешности. Едно от децата се пръсна в ръцете на майка си. И въпреки всичко Виторио Фонтини-Кристи не можеше да се освободи, не можеше да помогне на своите.

Някаква тежест го притискаше към земята, след това някакво дърпане и извиване, някакви нокти стегнаха долната му челюст и задушиха вика в гърлото му.

После над трясъка от стрелбата и човешките писъци се чуха думите. Гласът беше могъщ, изстрелите само накъсваха, но не спираха мощния му тътен.

Баща му. В предсмъртна агония, викаше към него.

— Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката… Шамполук…

Виторио впи зъби в пръстите, бръкнали в устата му, стремящи се да извадят челюстта от ставите й. За миг успя да освободи ръката си — тази с пистолета. Опита се да я вдигне и да стреля.

Но не успя. Тежестта отново се стовари върху него, китката му се изви нетърпимо. Пистолетът падна. Силната ръка, която стискаше челюстта му, блъсна лицето му в студената земя. Усети вкуса на кръв по устните си… смесена с пръст.

И ужасният вик отдолу, от бездната на смъртта, долетя още веднъж:

— Шамполук!

И настъпи тишина.

30 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

— Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката…

Това беше писък, примесен с агония. Пред очите му нямаше нищо друго освен бяла светлина, дим и дълбоки, плътни ивици кръв; в ушите му кънтяха писъците на ужас, на изумление, на гняв и неизмерима болка, на смъртта.

Беше се случило. Беше присъствал на екзекуцията — здрави, силни мъже, треперещи деца, жени, майки. Семейството му.

О, Боже!

Виторио обърна глава и зарови лице в грапавия плат на грубо скованото легло, а сълзите мокреха бузите му. Все пак беше плат — не студена твърда пръст. Бяха го преместили. Последното нещо, което помнеше, беше огромната сила, която притискаше лицето му към земята, там, на възвишението край къщата. Която го притискаше и не му позволяваше да мръдне — обезумял, ослепял от ужас, с уста, пълна с топла кръв и студена пръст.