Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Къде каза на слугите, че отиваш? — попита Фонтини-Кристи.

— В Тревилио. Ти си собственик на конюшня, който иска да ми продаде арабски кон.

— Напомни ми да ти купя.

— А ти? Какво каза на секретарката си?

— Нищо. Само братята ми могат да ме потърсят. Всички останали чакат търпеливо.

— Но не и братята ти. — Графиня Д’Авенцо се усмихна. — Това ми харесва. Братята на важния Виторио го преследват за бизнеса.

— Едва ли. Моите мили по-малки братя имат общо три жени и единадесет деца. Проблемите им вечно и завинаги са домашни. Понякога се чувствам като рефер. Това не е лошо. Имат с какво да се занимават и стоят настрана от работата.

Те спряха на терасата пред голямата стъклена врата, през която се влизаше във фоайето, и погледнаха назад към езерото и планините на отсрещния бряг.

— Красиво е, — каза графинята. — Запазил ли си стая?

— Апартамент. На покрива. Гледката е величествена.

— Чувала съм за него, но не съм била там.

— Малко хора са били.

— Предполагам, че го наемаш за цял месец?

— Не е необходимо — отговори Фонтини-Кристи и се обърна към вратата. — Виждаш ли, вила „Ларио“ по една случайност е моя.

Графиня Д’Авенцо се засмя и тръгна пред Виторио към фоайето.

— Ти се невъзможен, неморален човек — каза тя. — Забогатяваш за сметка на себеподобните си. Боже мой! Би могъл да шантажираш половин Италия!

— Само нашата Италия, скъпа.

— Това е достатъчно.

— Едва ли. Но досега не се е налагало да го правя, ако това успокоява съвестта ти. Тук съм само гост като всички останали. Почакай, моля те.

Виторио отиде до рецепцията. Човекът с официален костюм зад мраморния плот го поздрави:

— Колко се радвам, че идвате при нас, сеньор Фонтини-Кристи.

— Добре ли вървят нещата?

— Много добре. Ако искате, можете да…

— Не, не искам — прекъсна го Виторио. — Апартаментът ми е готов, предполагам?

— Разбира се, сеньор. Както пожелахте. Приготвяме и вечеря. Черен хайвер по ирански, студена патица, „Вьов Клико“ двадесет и осма година.

— И?

— Разбира се, има и цветя. Масажистът е готов да отмени всичките си други ангажименти…

— И?

— За графиня Д’Авенцо няма никакви усложнения — отговори служителят бързо. — Никой от нейния кръг не е тук.

— Благодаря.

Фонтини-Кристи се обърна, но го спря гласът на служителя:

— Сеньор…

— Да?

— Разбирам, че не желаете да ви безпокоят, освен в спешни случаи, но се обаждаха от кабинета ви.

— И казаха ли, че става дума за спешен случай?

— Казаха, че баща ви се мъчи да се свърже с вас.

— Това не е спешен случай. Това е Каприз.

— Струва ми се, че и ти би могъл да бъдеш онзи арабски кон, агънце! — каза графинята, легнала в пухеното легло до Виторио. Юрганът беше смъкнат надолу до голия й кръст. — Ти си чудесен. И толкова търпелив!

— Не колкото трябва, струва ми се — отвърна Фонтини-Кристи, облегна се на възглавницата и погледна жената. В ръката му димеше цигара.

— Не си достатъчно търпелив — съгласи се графинята и се обърна към него усмихната. — Защо не загасиш тази цигара?

— След малко. Обещавам ти. Малко вино? — Той посочи към сребърния охладител, поставен на ръка разстояние. Беше на триножник, а от горния му край се показваше гърлото на отворена бутилка, увита с ленена кърпа и мушната в буците топящ се натрошен лед.

Графинята се вгледа във Виторио и дишането й се учести.

— Налей вино. Но аз си имам свое питие.

Бързо, с леко движение, момичето спусна ръце към слабините му. Вдигна мекия юрган и мушна глава отдолу. Стенанията й ставаха все по-силни, а тялото й започна да се люлее.

Келнерите прибраха празните чинии от масата, после един от тях запали огъня в камината и напълни чашите с бренди.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна графиня Д’Авенцо. — Не можем ли да прекарваме така по-често?

— Мисля, че трябва да си направим график. Съобразен с твоя календар, разбира се.

— Разбира се! — Момичето се засмя гърлено. — Ти си много прагматичен човек.

— А защо не? Така се живее по-лесно.

Иззвъня телефонът. Виторио го погледна ядосано. Стана от стола край камината и гневно отиде до нощното шкафче. Вдигна слушалката и каза рязко:

— Да?

Гласът му се стори познат.

— Обажда се Теска. Алфредо Теска.

— Кой?!

— Един от началник-цеховете във фабриката в Милано.

— Какво?! Как смеете да се обаждате тук? Кой ви даде телефонния номер?

Теска замълча за миг и каза:

— Заплаших да убия секретарката ви. И наистина щях да го направя, ако не ми го беше дала. Утре можете да ме уволните. Вярно е, че работя при вас, но преди всичко работя за Съпротивата.