Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Само слухът му етана свидетел на агонията.

Шамполук!

Света Дево, беше се случило!

Родът Фонтини-Кристи беше избит под бялата светлина на прожекторите в Кампо ди Фиори. Всички освен един. И той щеше да накара Рим да плати. Последният Фонтини-Кристи щеше да реже плът — парче по парче. От лицето на Дуче. Очите щяха да останат последни… острието щеше да влиза в тях бавно…

— Виторио! Виторио…

Чу името си, а сякаш не го беше чул. Беше шепот, напрегнат шепот, като в кошмар, като в предсмъртна агония.

— Виторио!

Тежестта отново притисна дланите му, шепотът долиташе отгоре, откъм тъмнината. Лицето на Гуидо Барзини беше на сантиметри от главата му, тъжните напрегнати очи на коняря отразяваха слабата светлина.

— Барзини? — успя само да каже той.

— Простете ми, нямах друг избор. Нямаше друг начин. Щяха да ви убият както другите.

— Да, знам. Бяха екзекутирани. Но защо? Боже мой! Защо?

— Германците. Засега знаем само това. Германците искаха Фонтини-Кристи да умрат. Искат вие също да умрете. Пристанищата, летищата, пътищата в цяла Северна Италия са блокирани.

— Рим е позволил всичко това! — Виторио още усещаше вкуса на кръв в устата си и болката в челюстта.

— Рим се спотайва — каза Барзини тихо. — Малко се осмеляват да говорят.

— И какво казват те?

— Каквото искат от тях германците. Че Фонтини-Кристи са предатели, убити от сънародниците си, че семейството помага на французите, че изпраща пари и оръжие през границата.

— Какъв абсурд!

— Рим е абсурден. И пълен със страхливци. Предателят е намерен. Виси окачен за краката на площад „Дуомо“. Гол, с надупчено тяло. Езикът му е отрязан и закован за черепа с пирон, а отдолу нашите хора са сложили табела: „Тази свиня предаде Италия. Това е възмездие за кръвта на Фонтини-Кристи.“

Виторио извърна глава. Образът го изгаряше — белият дим в бялата светлина, телата, за миг застинали в смъртта, стотиците тъмночервени петна, екзекуцията на децата.

— Шамполук — прошепна той.

— Моля?

— Баща ми. Когато умираше, когато куршумите го разкъсваха, той извика това. Шамполук. Нещо се е случило в Шамполук.

— Какво означава това?

— Не знам. Шамполук е в Алпите, дълбоко навътре в планините. „Цюрих е Шамполук. Цюрих е реката.“ Това извика той. Преди да умре. Но в Шамполук няма река.

— Не мога да ви помогна. — Барзини се изправи, тревогата личеше в питащия поглед и в стиснатите големи длани. — Нямаме много време, за да мислим за това. Не сега.

Виторио вдигна поглед към едрия, смутен коняр, седнал на грубото легло. Бяха в някаква стая, скована от дебели дъски. Имаше врата, леко открехната, на около четири метра, вляво от тях, но нямаше прозорци. Имаше още няколко легла, не можеше да ги преброи. Намираха се в спално помещение на работници.

— Къде сме?

— Срещу Маджоре, южно от Бавено. В една кошара.

— Как стигнахме дотук?

— Сложно. Докараха ни хората от реката. Посрещнаха ни с кола на западния изход на Кампо ди Фиори. Човекът от Рим познава лекарствата и ви би инжекция.

— Носил си ме оттам, където бяхме, чак до западния изход?

— Да.

— Но това е повече от километър!

— Може би. Вие сте едър, но не много тежък.

Барзини стана.

— Ти спаси живота ми. — Виторио се опря с ръце на грубото вълнено одеяло, надигна се и седна с гръб, облегнат на стената.

— Мъртвият не може да отмъсти.

— Така е.

— И двамата трябва да тръгваме. Вие ще напуснете Италия, а аз ще отида в Кампо ди Фиори.

— Смяташ да се върнеш там?

— Там мога да съм най-полезен. Да нанеса най-много вреда.

Фонтини-Кристи се вгледа за миг в Барзини. Колко бързо немислимото можеше да се превърне в реалност. Колко бързо човек реагираше на жестокостта с жестокост… и колко необходима бе тази реакция. Но наистина нямаше време. Барзини беше прав. Мисленето щеше да дойде по-късно.

— А как ще напусна Италия? Ти каза, че целият Север е блокиран.

— Да, обичайните пътища. Властите ви търсят под натиска на германците. Но има и други начини. Разбрах, че англичаните ще ви помогнат.

— Англичаните?

— Да, точно така. През цялата нощ по радиостанциите на Съпротивата се говореше това.

— Англичаните? Нищо не разбирам.

Камионът беше стар, с лоши спирачки и приплъзващ амбреаж, но беше достатъчно издръжлив, за да се движи по лошите пътища. Не можеше да се сравнява с мотоциклетите и автомобилите на властите, но беше повече от добър за селскостопанска работа — още един камион, каращ животни, лашкащи се безпомощно в откритата, обкована с ламарина каросерия.