Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

По ирония на съдбата в Монреал се наложи да се срещне с няколко дезертьори от армията в два часа през нощта. Прогонените от страната си моралисти имаха нужда от пари — морал не може да се проповядва без пари в брой. Един интелектуалец със сплъстена коса и военно яке го заведе в смърдящ на хашиш апартамент и срещу десет хиляди долара му достави паспорт за по-малко от час.

Адриан никога не можеше да го настигне.

… Нямаше смисъл да мисли за него. Ако Дакакос искаше да спре единия, значи иска да спре и другия. Този грък не можеше да бъде съперник на войника, но можеше да бъде повече от съперник на адвоката. А дори и да не успееше да го спре, липсата на паспорт щеше да забави Адриан предостатъчно. Брат му беше извън играта.

Самолетът докосна земята. Андрю разкопча предпазния колан. Щеше да е един от първите слезли пътници. Бързаше да намери телефон.

Вечерните тълпи по „Виа Венето“ бяха гъсти, изнесените на тротоара маси на кафене „Париж“ бяха пълни. Банкерът беше запазил една недалеч от служебния вход, където минаваха най-много хора. Беше слаб, безупречно облечен мъж на средна възраст. Предпазлив. Никой не можеше да подслуша разговора на тяхната маса.

Поздравиха се кратко. Банкерът очевидно искаше срещата да завърши колкото се може по-бързо.

— Няма да питам защо сте в Рим. Нямате адрес, не сте с прославената си униформа. — Италианецът говореше бързо и монотонно. Не наблягаше на никоя отделна дума и затова сякаш наблягаше на всичките. — Уважих желанието ви да не задавам въпроси. Но не е и необходимо. Преследват ви.

— Откъде разбрахте?

Стройният италианец замълча и се усмихна леко:

— Току-що ми казахте.

— Предупреждавам ви…

— О, престанете! Идвате тук без предупреждение, настоявате да се срещнем сред тълпите… Това е достатъчно, за да се окаже, че съм заминал за в Малта и не мога да се срещна с вас. Освен това личи по лицето ви. Притеснен сте.

Банкерът беше прав. Наистина беше притеснен. Трябваше да се приспособи по-добре, да се отпусне.

— Вие сте умен. Знаехме го още в Сайгон.

— Никога през живота си не съм ви виждал — отговори италианецът и махна на келнера. — Due Сатрап, per favore.

— Не пия кампари…

— Не ви карам да го пиете. Двама италианци, седнали на чаша кампари на „Виа Венето“, не бият на очи. И нямам намерение да е иначе. Та за какво искахте да разговаряме?

— За един грък на име Дакакос. Банкерът повдигна вежди.

— Ако имате предвид Тео Дакакос, наистина е грък.

— Познавате ли го?

— Че кой във финансовия свят не го познава? Работа ли имате с него?

— Може би. Той е корабопритежател, нали?

— Да, наред с много други неща. Освен това е много млад и влиятелен. Дори полковниците в Атина премислят добре, преди да нарушат с нещо интересите му. По-възрастните му конкуренти много внимават с него. Това, което не може да постигне с опит, постига с енергия. Той е като бик.

— Кои са основните му интереси?

Веждите на италианеца още веднъж се вдигнаха нагоре.

— Интересува се преди всичко от самия себе си.

— С какво се занимава в Югоизточна Азия. За кого работи в Сайгон?

— Той не работи за никого. — Келнерът се върна с напитките. — Посредничи и транспортира материали за разузнаването във Виентян, Северен Лаос и Камбоджа. Както знаете, това са секретни доставки и се контролират пряко от разузнавателното управление. Доколкото разбрах, вече се е изтеглил от този бизнес.

„Ето това е то“ — помисли си Андрю. Те бяха засекли корупцията в управлението, а Дакакос беше засякъл тях.

— Доста усилия положи, за да се намеси.

— И успя ли да го направи? Виждам, че е успял. Анаксас-младши обикновено успява. В това отношение той е предсказуем. — Италианецът вдигна деликатно чашата си.

— Какво име споменахте?

— Анаксас. Анаксас-младши, син на Анаксас Силния. Добре звучи, нали? Гърците обичат да споменават родословното си дърво, колкото и незначително да е то. Струва ми се претенциозно.

— Често ли използва това име?

— Не. Поне за себе си. Яхтата му се нарича „Анаксас“, няколкото му самолета са „Анаксас“ 1, 2 и така нататък. Вмъкнал го е в имената на няколко от фирмите си. Почти като мания му е. Теодор Анаксас Дакакос. Най-големият син в бедно семейство, отгледан от някакъв религиозен орден в Северна Гърция. Обстоятелствата не са много ясни, той не насърчава любопитството.

Италианецът пресуши чашата си.

— Това е интересно.

— Нима казах нещо, което не знаехте?

— Може би — отговори Андрю. — Не е важно.