Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Благодаря ти, че ми каза.

Грийн вдигна куфарчето.

— Между другото, ходих до Балтимор.

— Документите от Балтимор са най-добрите — каза Фонтайн.

— Там, където отивам, може да има нужда от бърза доставка на огнева мощ. Срещу тях ще мога да си я осигуря.

— Възможно е.

Грийн се поколеба за миг и попита тихо:

— Искаш ли да дойдеш? Ще те скрием. Тук може да стане лошо.

— Ще направя да стане добро.

— Престани да се самозаблуждаваш, Фонтайн. Вземи малко от парите си и се махни оттук колкото се може по-бързо. Купи си някакво убежище. Свършено е с теб!

— Грешиш. Още не съм започнал.

Юнската буря забавяше допълнително обедното движение по улиците на Вашингтон. Беше един от онези потопи без прекъсване, които не позволяват на пешеходците да прибягват от вход на вход. Чистачките на колите не вършеха никаква работа, дори влошаваха видимостта.

Адриан седеше на задната седалка на едно такси и мислите му бяха разделени по равно между Барбара, Дакакос и брат му.

Барбара беше в Бостън. Вероятно вече беше стигнала до библиотеката и проучваше архивните материали, удивителните архивни материали, отнасящи се до унищожаването на опроверженията. Ако тези документи наистина са били в контейнера от Солун и ако унищожаването им се докаже без никакво съмнение… Дали някой не ги беше открил? А е равно на В, В е равно на С. Следователно А е равно на С. Или може би не?

Теодор Дакакос, неуморимият Анаксас, вероятно вече обикаляше чикагските хотели и правни кантори, за да го търси. Нямаше причина гръкът да не го направи. Едно пътуване по работа до Чикаго беше нещо съвсем нормално. Адриан имаше нужда само да го отклони за малко. Щеше да се качи до стаята си, да вземе паспорта си и да се обади на Андрю. Двамата щяха да се измъкнат от Вашингтон, без да се срещат с гръка. Можеше да се предполага, че той се опитва да ги спре, а това означаваше, че някак си е научил за плановете на баща им. Не би било трудно да се досети. Един стар човек се връща от Италия и се знае, че не му остава много време живот. Извиква при себе си двамата си синове.

Третата грижа на Адриан беше брат му. Къде беше той? Беше го търсил в апартамента му във Вирджиния многократно през цялата нощ. Тревожеше го и със свито сърце трябваше да признае, че брат му е по-подготвен от него да се справи с човек като Дакакос. Ударите и контраударите бяха част от неговия живот, не тезите и антитезите.

— Входът на гаража — каза шофьорът на таксито. — Пристигнахме.

Адриан се втурна под дъжда към вратата. Трябваше да се огледа, докато се ориентира към асансьора. В това време извади ключа с пластмасовата топка. Никога не го оставяше на рецепцията.

— Здравейте, мистър Фонтайн! Как сте?

Беше момчето, което обслужваше гаража. Адриан едва си спомняше лицето му. Длъгнест двадесетгодишен младеж, с очи като на пор и вид на пласьор на наркотици.

— Здравей — отвърна Адриан и натисна копчето на асансьора.

— Още веднъж благодаря за снощи. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — каза Адриан, без да разбира, и му се дощя асансьорът да дойде по-бързо.

— Изглеждате доста по-добре, отколкото снощи — намигна му момчето. — Хубава стока, а?

— Какво?

Момчето се усмихна. Не, не беше усмивка, а насмешка.

— И аз си взех една. Наистина качествена. Както казахте.

— Моля? Виждал си ме снощи?

— Е, хайде, хайде. Значи не помните? Е, да, наистина бяхте гипсиран!

Андрю! Андрю можеше да го направи, ако реши. С отпуснати рамене, нахлупена шапка, бавен говор. Беше го имитирал десетки пъти.

— Кажи ми, малко ми е замаяна главата. По кое време се прибрах?

— Боже! Бяхте доста зле. Към осем, не помните ли? Дадохте ми… — Момчето млъкна. Търговецът у него заговори и не му позволи да разкрие всичко.

Вратите на асансьора се отвориха и Адриан влезе. Значи, докато той се мъчеше да се свърже с Андрю във Вирджиния, той бе идвал тук. Дали беше разбрал за Дакакос? Дали все още е в града? Може би го чакаше в апартамента му? Тази мисъл донякъде го обезпокои, но пък почувства и облекчение. Брат му щеше да е наясно какво трябва да направят.

Адриан тръгна по коридора към апартамента си и влезе. Още в същия миг чу стъпките зад себе си. Обърна се рязко и видя един офицер, застанал до вратата на спалнята.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Офицерът не отговори веднага. Остана неподвижен, втренчил гневен поглед в него. Когато заговори, гласът му беше леко провлачен:

— Да, приличате на него. Ако си сложите униформа и се поизправите малко, може да станете съвсем същият. А сега ми кажете къде е той.