Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Трябваше да вземе предвид някои странни неща. Да реши какъв да бъде „костюмът“ му… това беше думата. Онези неща, които щяха да привлекат нужното внимание в препълненото с хора летище. Взе един бележник и записа:

Три куфара — необикновено. Палто — биещо на очи. Очила.

Шапка — с голяма периферия. Малка залепена брада.

Последното, брадата, го накара да се усмихне неловко заради собственото си въображение. Побъркан ли беше? За кого се вземаше? Какво смяташе да направи? Премести инстинктивно химикалката към началото на реда, готов да го задраска. Но спря. Не, не беше побъркан. Това беше част от дързостта, която трябваше да овладее, от неестествените за него неща, с които трябваше да свикне. Отдръпна химикалката и без колебание написа: „Андрю“.

Къде беше той сега? Дали се беше добрал до Италия? Дали е успял да пропътува половината свят, без да бъде забелязан? Дали щеше да го чака в Кампо ди Фиори.

Ами ако го чакаше, какво щяха да си кажат? Не беше мислил за това, не му се мислеше за това. Като при трудна пледоария пред враждебно настроени съдебни заседатели, не би могъл да си подготви думите предварително. Можеше само да мисли за фактите и да се надява на мисълта си, когато настъпи моментът. Но какво би могъл да каже на своя близнак — убиец? Какво имаше да му каже?

…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…

Брат му трябваше да бъде спрян. Нищо повече.

Погледна часовника си. Беше един сутринта. Доволен беше, че през последните няколко дни не беше спал много. Сега щеше да успее да заспи. Трябваше да си почива. Утре го чакаха много неща. Париж.

Приближи се до рецепцията на хотел „Пон Роял“ и подаде ключа. Не беше ходил в Лувъра от пет години и щеше да е престъпление да не отиде там, след като е толкова близо. Служителят на рецепцията се съгласи учтиво и го изгледа с едва прикрито любопитство. Това беше още едно потвърждение на подозренията на Адриан — следяха го, за него задаваха въпроси.

Излезе на ярката слънчева светлина навън. Кимна с усмивка на пиколото и поклати отрицателно глава на предложеното му такси.

— Отивам в Лувъра. Ще походя пеша.

На тротоара той запали цигара, обърна се леко, уж за да се закрие от лекия ветрец, и погледна към големите стъкла на хотела. Вътре, не много ясно поради отраженията, той видя, че един мъж с кафяво палто разговаря със служителя на рецепцията. Адриан не беше сигурен, но му се струваше, че е виждал това габардинено палто преди два часа на летището.

Тръгна на изток по „Ру де Бак“ към Сена и моста „Пон Роял“.

Лувърът беше препълнен. Туристите се смесваха с цели автобуси ученици и студенти. Адриан се изкачи по стълбата покрай Крилатата победа и продължи нагоре по дясното стълбище, до втория етаж, в залата с майсторите от деветнадесети век. Тръгна с група немски туристи.

Те се придвижиха вкупом до следващата картина. Адриан застана в центъра на групата. Той сведе глава и се огледа. Оттатък безразличните лица и отпуснати тела той видя това, от което едновременно се боеше и искаше да види.

Светлокафявото палто.

Мъжът беше на около десет метра от него и се правеше, че чете някаква брошура и разказва на жената пред себе си. Но нито четеше, нито разказваше. Очите му непрекъснато поглеждаха към групата немци.

Те излязоха от залата и тръгнаха по коридора. Адриан се оказа прилепен до стената. Той се извини, раздалечи телата пред себе си и избърза напред, докато задмина екскурзовода и се измъкна. След това сви наляво и се оказа в неголяма, слабо осветена зала. На тъмния таван имаше малки лампи, които хвърляха светлина върху десетина мраморни статуи.

Изведнъж му хрумна, че ако човекът с кафявото палто влезеше в тази зала, нямаше как да се измъкне.

От друга страна, ако влезеше, той също нямаше да има как да се измъкне. Адриан се зачуди кой от двамата може да загуби повече. Не можеше да си отговори и затова се прикри в сенките в най-отдалечения ъгъл и зачака.

Видя как немците минават покрай вратата. След секунда профуча и кафявото палто. Човекът тичаше. Наистина тичаше.

Адриан отиде до вратата, изчака, докато немците завият зад ъгъла, след това тръгна в обратна посока към стълбището.

Сега тук имаше повече хора. Една група ученички тъкмо започваше да слиза. Зад тях стоеше човекът с кафявото палто и се чудеше как да си пробие път към стълбите.

Адриан изведнъж разбра — той го беше изпуснал и щеше да го чака на изхода.