Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Оставаше едно — да стигне там преди него.

Адриан забърза надолу колкото се може по-незабележимо, като човек, закъснял за среща.

От едно такси пред входа излизаха четирима японци. Една възрастна двойка, вероятно англичани, се запъти към него. Той изтича и стигна до таксито преди тях.

— Depechez-vouz s’il vous plait. Tres important.

Шофьорът се ухили и включи на скорост. Адриан се обърна и погледна през задното стъкло. Човекът със светлокафявото палто стоеше на стъпалата и — се озърташе объркан и ядосан.

— Летище „Орли“ — каза Адриан. — Входа за южноафриканските авиолинии.

И там имаше тълпи и опашки, но неговата не беше голяма. И никой не се интересуваше от него. Човекът с кафявото палто не се виждаше никъде.

Негърката с униформата на „Еър Африка“ му се усмихна.

— Искам билет за Рим за полета в десет и петнадесет утре. Името ми е Люълин. Да, с „ю“ и „ъ“. Първа класа, моля. Ако е възможно, разбира се. Бих искал да определите мястото ми сега. Утре ще бързам много. Ще платя веднага, в брой.

Мина през автоматичните врати на терминала и спря друго такси.

— Летище „Де Гол“, ако обичате. Скандинавски авиолинии.

Опашката беше по-дълга, обслужването — по-бавно, а от една редица пластмасови столове го гледаше някакъв мъж. На летище „Орли“ никой не го беше гледал така. Той се чудеше. И се надяваше.

— До Стокхолм, моля. Отиване и връщане — каза той високомерно на служителя. — Утре имате полет в десет и тридесет. За него.

Той погледна документите си.

— Ще видя какво мога да направя, господине — отвърна чиновникът с прикрито раздразнение. — За коя дата желаете връщането?

— Не съм сигурен, така че не я попълвайте. После не искам да си имам разправии. Името ми е Фонтайн.

След пет минути билетите бяха готови и той плати.

— Моля ви, бъдете тук един час преди полета, господине — каза служителят, притеснен от нетърпението на Адриан.

— Естествено. Има един проблем. В багажа си имам чупливи неща. Бих искал…

— Не можем да поемем отговорност за подобно нещо — прекъсна го служителят.

— Не бъдете глупак! Знам, че не можете. Искам само да съм сигурен, че имате етикети, на които пише „Чупливо“ на норвежки или на какъвто там език беше…

Тръгна си от летище „Де Гол“, убеден, че е огорчил един приятен човек, който би споменал на колегите си за него. Отново взе такси.

— Хотел „Пон Роял“, моля. На „Ру де Бак“.

Адриан го видя на една маса в малко кафене на „Ру Дюмон“. Беше американец, пиеше бяло вино и имаше вид на студент, готов да ближе едно питие цяла вечер, заради цената. Възрастта му нямаше значение — беше достатъчно висок. Адриан се приближи до него.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори младият човек.

— Може ли да седна? Да те почерпя едно?

— Че защо не?

Адриан седна.

— В Сорбоната ли учиш?

— Не. В Школата по изящни изкуства. Художник съм. Ще ви нарисувам за тридесет франка. Става ли?

— Не, благодаря. Но ще ти дам много повече, ако направиш нещо друго за мен.

Студентът го изгледа подозрително, с неодобрение:

— Не се занимавам с контрабанда. По-добре си вървете. Аз спазвам законите много стриктно.

— Аз също. Нещо повече. Юрист съм. Прокурор. Мога да го докажа с документ.

— Не приличате на такъв.

— Просто ме изслушай. Какво ще ти струва? Пет минути и малко прилично вино.

В девет и петнадесет сутринта Адриан спря с лимузината пред стъклената врата на терминала на скандинавските авиолинии. Беше облечен с дълго, разширяващо се надолу палто от бяла материя. Приличаше на идиот, но пък не можеше да остане незабелязан. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, леко спусната надолу, за да засенчи лицето му. Под шапката имаше огромни тъмни очила, които скриваха очите му, а на врата си беше увил син копринен шал, който се показваше през яката на палтото.

Униформеният шофьор излезе, заобиколи колата, отвори му вратата, за да слезе, и повика носач за куфарите на важния пътник. Трите големи бели кожени куфара бяха качени на ръчна количка и откарани.

Адриан мина през автоматичната врата и се запъти към гишето за регистрация на пътници.

— Чувствам се отвратително! — каза той с унищожителен глас. Държеше се, сякаш имаше махмурлук. — Много ще се радвам, ако ми създавате колкото се може по-малко главоболия. Искам да натоварите багажа ми последен. Дръжте го при вас до последния момент. Досега никой не мие отказвал такова нещо. Господинът вчера ме увери, че няма да има проблеми.