Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— И аз бих направил същото, стари приятелю. Но бог да пази проучването, на което ще бъда ръководител.

— Това е нещо, от което ще се пазя като от Първи май на Трафалгар — каза Рут, като влезе в тон с тихия смях на съпруга си. — Кой Ви набута в тая история, ако мога да попитам? Да не би случайно да го познаваме?

— Засега никой. Наистина едва сега започвам…

— Е — прекъсна го Питър Йенсен, а очите му блестяха от лукавство, — щом страдате от несъразмерните такси за превоз, трябва да Ви кажа, че ние предпочитаме да не се разделяме. Някак си с времето сме свикнали един с друг. Ако искате единия от нас, другият ще приеме половин цена, за да се придвижи сам.

Каквито и съмнения да бяха останали у Алекс, те се разсеяха от думите на Рут Уелс Йенсен. Тя изимитира професионалния тон на съпруга си с добродушна точност.

— Половин цена, стари приятелю, можем да се споразумеем. Апартаментът ни е дяволски студен по това време на годината.

Той реши да вземе семейство Йенсен.

Третият кандидат, който не работеше в Университета, Джеймс Фъргюсън, бе прецизно описан от Ролстън като нахакан и самоуверен. Обаче тези особености бяха резултат на енергичност и нетърпеливост, поне на МакОлиф му се струваше така. Фъргюсън бе млад — на двадесет и шест — и не беше от хората, които оцеляват, а още по-малко процъфтяват в академична среда. Алекс откриваше у Фъргюсън много от самия себе си на младини: задълбочен интерес към своя предмет, нетърпимост към света на научните работници, където се изучаваше този предмет. Противоречие, а може би дори конфликт на поколенията. Фъргюсън работеше на свободна практика за различни земеделски фирми и най-добрата му препоръка беше това, че рядко оставаше без работа на един пазар, който не се славеше с излишък на работни места. Джеймс Фъргюсън бе един от най-добрите специалисти по растителността, които той познаваше.

— Бих искал да се върна в Ямайка — каза младежът няколко секунди след началото на предварителния разговор. — Работих в Порт Мария за организацията „Крафт“ преди две години. Смятам, че целият скапан остров може да се окаже златна мина, ако селското стопанство и производството на синтетика му позволят да се развива.

— Кое е златната мина? — попита МакОлиф.

— Влакната на баракоа във фазата на вторичното развитие. Би могло да се развие бананов щам, който да хвърли в паника производителите на найлон и трико, да не говорим за доставчиците на плодове.

— Можете ли да го докажете?

— Мисля, че почти успях да го направя. Затова ме изхвърлиха от организацията.

— Изхвърлиха ли Ви?

— Доста безцеремонно. Няма смисъл да крия този факт; всъщност не си правя труда. Казаха ми да си гледам работата. Представяте ли си? Ако проявите интерес, сигурно ще попаднете на някои негативни оценки за мен.

— Аз проявявам интерес, господин Фъргюсън.

Разговорът с Чарлз Уайтхол разтревожи МакОлиф. Тоест разтревожи го човекът, а не качеството на получената информация. Уайтхол беше чернокож циник, живеещ в момента в Лондон, чиито корени и познания бяха свързани със западноиндийската област, но кръгозорът му бе агресивно себеутвърждаващ. Видът му смая МакОлиф. За човек, написал тритомна история на Карибските острови, чиито работи според думите на Ролстън бяха „основен труд“, Чарлз Уайтхол изглеждаше дори по-млад от Джеймс Фъргюсън.

— Не оставяйте видът ми да Ви заблуди, господин МакОлиф — каза Уайтхол, когато влезе в стаичката и протегна ръка на Алекс. — Тропическият ми тен скрива годините по-добре от светлата кожа. Аз съм на четиридесет и две години.

— Прочетохте мислите ми.

— Не е задължително да ги чета. Свикнал съм с тази реакция — отговори чернокожият, като седна, оправи скъпия си блейзър и кръстоса краката си, обути в разкроени панталони на тънко райе.

— Щом Вие не си хабите думите напразно, доктор Уайтхол, и аз няма да хабя моите. Защо Ви заинтересува това проучване? Доколкото разбирам, Вие можете да изкарате много повече пари от цикъл лекции. Едно геофизично проучване не е най-доходната работа.

— Да речем, че финансовата страна на въпроса остава на заден план; това може би е един от малкото пъти в живота ми, когато става така — заговори Уайтхол, вадейки от джоба си сребърна табакера. — Право да Ви кажа, господин МакОлиф, моето его получава известно удовлетворение от това, че се връщам в родината си като експерт под егидата на Кралското общество на историците. Наистина това е всичко.