Робърт Лъдлъм: Факторът на Хадес

„Смити,

Чакам те в парка Рок Крийк, мелницата Пиърс, до поляната за пикници. В понеделник, в полунощ. Спешно е. Не казвай НИКОМУ.

Стомахът му се сви. Имаше само един човек, който го наричаше Смити — Бил Грифин, старият му приятел от прогимназията. Другарството им продължи в колежа, а по-късно и в университета. Едва когато Смит защити доктората си по медицина, а Бил по психология, пътищата им се разделиха. И двамата осъществиха детските си мечти, като се записаха в армията. Грифин постъпи на работа към военното разузнаване. Не се бяха виждали повече от десетилетие, но поддържаха връзка с писма и по Интернет.

Смит се мръщеше и гледаше неразбиращо ръкописните букви.

— Наред ли е всичко, господине? — учтиво се обади рецепционистът. Смит се обърна.

— Да. Всичко е наред. По-добре да побързам, ако не искам да изпусна следващия си семинар.

Прибра бележката в джоба на сакото си и излезе в мъгливия следобед. Как е разбрал Бил, че е в Лондон? Точно в този хотел? И защо бе цялата тази тайнственост, че да използва старото детско обръщение? На плика нямаше обратен адрес. И защо в полунощ?

Смит предпочиташе да се мисли за обикновен човек, но осъзнаваше, че истината е много по-различна. Кариерата му издаваше реалността. Някога служеше като военен лекар в частите на ОАЛ — Оперативните Армейски Лазарети, възможно най-черната работа за положилите хипократовата клетва. Сега бе учен изследовател. Известно време работи и за военното разузнаване. Там усети тръпката да командва военен отряд. Неговата необузданост бе неотменна част от характера му — тласкаше го винаги към нови и все по-опасни авантюри.

Едва напоследък бе познал щастието, което го дари с уравновесеност и концентрация, каквито никога преди не бе постигал. Не само че бе открил вълнуващи предизвикателства в работата си към ААМИИЗИБ, но за всеобщо удивление заклетият ерген се влюби. Наистина се влюби. Нямаше нищо общо със студентските истории и жените, които идваха и си отиваха сред изблици на драматична и неискрена страст. София Ръсел бе всичко за него — приятелят учен, партньорът в изследванията, русокосата фея.

Имаше моменти, когато отделяше поглед от окуляра на електронния микроскоп само за да й се налюбува. Как бе възможно в това крехко тяло да се крият такава интелигентност и желязна воля? Дори само като си помислеше за нея, той чувстваше липсата й. Беше запазил място за полет от Хийтроу за утре сутринта. Така щеше да се прибере у дома в Мериленд навреме за закуска, преди заедно да се отправят към лабораторията.

А сега това объркващо писмо от Бил. Вътрешните му аларми зазвъняха. Същевременно обаче случаят беше любопитен. Усмихна се вътрешно — явно не се бе опитомил достатъчно.

Извика такси. В главата му се зароиха планове. Реши да смени полета си за понеделник през нощта, а след това да се срещне с Грифин. Не можеше да постъпи по друг начин. Бяха преживели толкова много неща заедно. Това означаваше, че щеше да закъснее с един ден за работа. Естествено генерал Кайлбургер — управляващият ААМИИЗИБ — щеше да побеснее. Командващия службата му, меко казано, смяташе свободомислието му за нетърпимо. Голяма работа!

Предния ден успя да си поговори малко със София — колко щастлив бе да чуе гласа й. За съжаление по средата на разговора им я извикаха по спешност в лабораторията заради някакъв нов вирус, появил се в Калифорния. Това бе за добро — нямаше да се учуди, ако тя потъне за шестнайсет-осемнайсет часа в работата си и дори да остане в лабораторията чак до утре сутринта. Е, тогава може би щяха да успеят да закусят заедно. Смит въздъхна разочаровано. Единственото успокоение бе, че сигурно ще е прекалено заета, за да се разтревожи за него.

Другият вариант бе да й остави съобщение на телефонния секретар. Тогава София щеше да предупреди генерал Кайлбургер или пък щеше да прецени, че е излишно — важното бе да не се тревожи.

Нещата дойдоха по местата си. Вместо да излети от Лондон утре сутринта, щеше да вземе нощния полет. Разликата бе само няколко часа, но за него те бяха от значение. Така щеше да успее да присъства на презентацията на Том Шерингам — ръководителя на изследванията в Американския център за микробиологични изследвания във Вашингтон — относно потенциална ваксина срещу ханта-вирусите. И не само това, щеше да стисне ръката на учения и да се присъедини към партито. Разбира се, по-късно двамата щяха да се отделят и да споделят някои подробности, които все още не бяха готови за публикация. Надяваше се да получи покана за лабораторията в Портън Даун за утре сутринта преди нощния си полет.