Робърт Лъдлъм: Факторът на Хадес

— Девет — едно — едно 1 1 911 — Телефонът за спешна помощ в САЩ. — Бел. В.В. ? — Джуди Новак се хвърли към телефона.

— Няма време! — извика Новак.

— В нашата кола! — извика Филис.

Джуди Новак изтича по стълбите към втория етаж, където се намираха децата, чакащи да ги заведат на кино. Филис Андерсън и Новак вдигнаха от пода задъхващият се майор. От носа му течеше кръв. Беше почти изпаднал в безсъзнание и само тихо простенваше поради невъзможността му да говори. Те го замъкнаха към колата.

Новак седна зад волана, Филис се настани на задната седалка до мъжа си. Подтискайки риданията си, тя притегли главата на майора върху рамото си, като го придържаше здраво и нежно. В очите му се четеше ужасът на агонията, като се опитваше сустата си да улови въздуха. Новак започна да си проправя път през територията на лагера, натискайки непрекъснато клаксона. Колите и камионите се разместваха правейки му път, но докато се доберат до военната болница, майор Кейт Андерсън беше изпаднал в безсъзнание.

Три часа по-късно той почина.

В случаите на бърза и неочаквана смърт, съгласно законите на Калифорния, следваше да се направи аутопсия. Тялото на майора го настаниха в моргата. В моментта когато военният лекар — паталог отвори гръдната кухина на покойния, от там изпръска поток кръв изпръсквайки го от главата до краката.

Лицето на лекаря побледня. Той се затича хвърляки гумените ръкавици и излизайки от залата за аутопсии.

Хвана телефонната слушалка.

— Свържете ме веднага с Пентагона и с ААМИИЗИБ 2 2 ААМИИЗИБ — Американски Армейски Изследователски Институт за Заразни и Инфекциозни Болести — United States Army Medical Research Institute for Infectious Diseases (USAMRIID) — Бел. В.В. ! Веднага! Спешно е!

12 октомври, неделя, 2:55 ч.

Лондон, Англия

Хладният октомврийски дъжд плющеше по Найтс бридж, там, където „Бромптън“ роуд се пресичаше със „Слоан“ стрийт. Непрекъснатият поток от коли, таксита и червени двуетажни автобуси се промъкваха с мъка на юг към Челси. Факта, че всичките бизнес и правителствени офиси бяха отдавна затворени за уикенда изглежда не влияеше на интензивността на движението. Перспективите пред световната икономика всяваха оптимизъм, магазините се пръскаха от стоки и новите лейбъристи бяха далеч от идеята да се намесват в икономическата обстановка. Сега туристите пристигаха в Лондон по всяко време на годината и в резултат, колите се движеха дори и в този ранен час със скоростта на костенурка.

Изгарящ от нетърпение, лейтенант-полковник и доктор по медицина Джонатан (Джон) Смит скочи от стъпалото на бавно пълзящият автобус с номер 19, без да изчака пристигането до мястото. Дъждът най-накрая стихна. Полковникът се затича по мокрия тротоар, изпреварвайки автобуса.

Той беше висок и строен, с атлетическо телосложение мъж на около четиридесет. Тъмните му, гладко вчесани назад коси откриваха високо открито чело. Тъмно сините му очи оглеждаха внимателно минаващите автомобили и пешеходци. Външно той по нищо не се отличаваше от тълпата, облечен в елегантното си сако и добре скроени панталони. И все пак жените се обръщаха, заглеждайки се след него, а той виждайки това само се усмихваше леко с края на устните си и продължаваше да върви.

Ето, че свърна по Уилбрахам плейс, влизайки във вестибюла на уютната сграда с името „Уилбрахам хотел“, където му осигуряваха апартамент всеки път, когато началството му от ААМИИЗИБ го изпращаше на конференция на докторите в Лондон. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се добра до стаята си на втория етаж. Незабавно започна да претърсва багажа си за последния доклад, свързан с внезапната епидемия от треска сред американските войници в Манила. Беше обещал да го предостави на д-р Чандра Утам от вирусологичния клон на Световната здравна организация.

Накрая успя до го изрови изпод купчината мръсни дрехи, нахвърляни в най-големия куфар. Въздъхна и се усмихна на себе си — никога нямаше да се отърве от лошите си навици, придобити от годините живот по палатки, изправен пред една или друга криза. Втурна се надолу по стълбите, за да отнесе доклада, но на първия етаж от рецепцията му извикаха:

— Полковник? Имате писмо! Отбелязано е като спешно.

— Писмо? — Кой би могъл да му пише тук? Погледна към часовника си. — Сега, в неделя?

— Предадоха го на ръка.

Внезапно разтревожен, Смит пое плика и го разкъса. Вътре откри обикновен бял лист без обратен адрес.