Робърт Лъдлъм - Факторът на Хадес

София се бе посветила на науката, но някак си я бе споходил невероятен късмет. Не бе предполагала, че някога ще се омъжи. Да се влюби, може би да. Но да се омъжи? Не. Малко мъже биха пожелали жена, обсебена от работата си. Но Джон я разбираше. Всъщност даже го вълнуваше фактът, че тя може да дискутира с него видяното през електронния микроскоп. От своя страна тя се възхищаваше на неутолимата му любознателност. Като деца на игралната площадка те откриха един в друг идеалните партньори — подхождащи си не само професионално, но и по темперамент. И двамата бяха целеустремени, чувствителни и обичащи живота. Тя никога не си бе представяла такова щастие и затова трябваше да е благодарна на Джон.

Нетърпеливо махна с глава и се обърна към компютъра си, за да прегледа записките. Не откри нищо важно.

И все пак, когато започнаха да пристигат още данни за генетичната верига на вируса, у нея се породи странно чувство.

Беше виждала този вирус — или някой много приличащ на него.

Напрегна мисълта си. Зарови се в спомени. Не се сещаше за нищо. Накрая прочете доклада на един от членовете на екипа, който предположи, че вирусът може да е свързан с Мачупо — една от първите кръвоизливни трески, открити също от Карл Джонсън.

Африка не й говореше нищо. Но Боливия…?

Перу!

Пътуването й като студентка по антропология и…

Виктор Тремон!

Да, това беше името. Биолог, тръгнал на пътешествие из Перу, за да събира растения и всякакви боклуци за потенциални лекарства… за коя компания? Някаква фармацевтична компания… Бланчард!

Тя се обърна отново към компютъра, влезе в Интернет и потърси информация за Бланчард. Почти веднага откри седалището й — Лонг Лейк, щата Ню Йорк. В момента Виктор Тремон бе изпълнителен директор на компанията. Протегна се към телефона и набра номера.

Беше неделя сутрин, но големите компании често оставяха телефонните си линии отворени в случай на важни обаждания. Бланчард беше една от тях. От другата страна се чу мъжки глас и София попита за Тремон. Гласът й каза да изчака. Тя барабанеше нервно по бюрото, опитвайки се да успокои раздразненото си нетърпение.

Накрая прещракванията в слушалката бяха прекъснати от друг мъжки глас.

— Мога ли да ви попитам за името и какво желаете от мистър Тремон?

— София Ръсел. Кажете му, че е свързано с едно пътуване в Перу, където се запознахме.

— Моля изчакайте. — Последва тишина, а след това: — Мистър Тремон ще говори с вас.

Още една минута тишина, след това…

— Мисис… Ръсел — очевидно се консултираше за името й, — с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му бе нисък и любезен, но заповеднически. Човекът явно бе свикнал да командва.

— Всъщност вече съм д-р Ръсел — каза тя меко. — Не си ли спомняте името ми, д-р Тремон?

— Страхувам се, че не, но вие споменахте Перу. Спомням си пътуването, беше преди дванайсет или тринайсет години, нали не бъркам? — Той вече разбираше за какво го търсят, но не се издаваше в случай, че тя си търсеше работа или се шегуваше.

— Тринайсет, много добре си спомням. Интересувам се от времето, когато сте били край река Караибо. Присъствах там с група студенти антрополози от университета в Сиракуза. Вие събирахте потенциални медицински материали. Обадих се за да ви попитам за един вирус, който открихте в онези изолирани племена, които останалите туземци наричаха народа на маймунската кръв.

В големия офис от другата страна на линията Виктор Тремон почувства студената хватка на страха. С усилие на волята го преодоля. Обърна се и се вгледа в езерото, блестящо като живак под лъчите на утринното слънце. Раздразнен, че е успяла да го изненада с подобни опасни спомени, обърна гръб на природата. Гласът му си оставаше приятелски.

— Сега си спомням за вас. Настойчивата млада русокоса лейди, отдадена на науката. Чудех се дали сте станали антрополог.

— Не, защитих докторат по клетъчна и молекулярна биология. Затова се нуждая от помощта ви. Работя в армейския институт за заразни болести във форт Детрик. Попаднахме на вирус, който много прилича на открития от вас в Перу — неизвестен вид, предизвикващ главоболие, треска, нещо като пневмония. След това прераства в синдром на остро респираторно увреждане и убива за часове напълно здрави хора. Води до обилен кръвоизлив в областта на белите дробове. Всичко това не ви ли говори нещо, д-р Тремон?

— Наричайте ме Виктор. Сега си спомням, че първото ви име беше Сюзън… Сали… нещо подобно.