Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

И още една истина без отговор: кой би могъл да отрече, че убийството е определящият акт на нашия век, така както дефинициите на други векове биха могли да бъдат молитвата или просията? Кой може с ръка на сърцето да каже, че отличителният жест на двайсетия век не е актът на убийството на един човек от друг? Петдесет милиона жертви само във Втората световна война, да не говорим за Първата и за всички останали, граждански и между отделни държави, за изкуствено предизвикания масов глад, за убийствата на съпрузи, убийства на непознати, кървави отмъщения, расистки убийства, убийствата, които непрекъснато извършваме, убийството, което извършваме, докато седим тук, с нашето безразличие към убитите. Мога да продължа. Всяко убийство съдържа в себе си всички останали; всеки отделен акт на отнемане на нечий живот е и микрокосмосът на нашия век, и още една смърт, която се прибавя към общата сметка. Кое произведение на изкуството би могло да се съревновава с това, да кореспондира и въобще да посмее да съществува пред лицето на всичко това?

И после трябва да си дадем сметка за простата естественост на убийството и за неестествеността на изкуството. Картини, музика, книги — те са толкова случайни, толкова свръхусложнени, толкова пълни с измислици и неистини, в сравнение с простото човешко желание да отнемеш живота на някого, защото не искаш той да съществува повече. В световната история има отделни проблясъци на осъзнаване на този факт. По време на война например естествеността на убийството е подхранвана, окуражавана, хвалена, култивирана — разбирана. Но има и други проблясъци. Според Наполеоновия кодекс убийството на досадната брачна половинка, когато мистралът е духал повече от седем дни, не се смята за углавно престъпление. Това говори за едно толкова вълнуващо схващане, че убийството на съпрузи може да бъде ако и не чак простимо, то поне разбираемо, предвидено, обяснимо, споделено — с други думи, това значи да разбереш, че убийството на съпруга е в известен смисъл естествено. Както казва Конфуций, при някои обстоятелства убийството може да бъде простено, но неблагоразумието — никога. А какво може да бъде по-разумно от това да си позволиш да се вслушаш в собствените си импулси? Кое действие е по-изконно човешко от убийството? Безспорно не кълченето и напъването на самопровъзгласилите се жреци на изкуството, чиито домогвания към вечност, обективност и съзидание са в основата си един вид отрицание на всеобщата ни човешка същност. В Рим на Цезарите, където на човешката природа било позволено да процъфтява и да се себеизразява без ограничения, убийствата били повсеместни — Октавиан Август бил отровен от Ливия, която убила и племенника си Германик, сестрите си и всички по пътя си; същото правел и Тиберий; Калигула насилвал и убивал на воля; Клавдий бил отровен от жена си Агрипина. Това са реалностите на човешката природа.

Освен това в нашата култура границата между действие и мисъл е абсурдно преувеличена. Христос е бил прав: ако погледнеш някоя жена с похотливи очи, значи си извършил прелюбодеяние. Ако таиш убийство в сърцето си, значи си го извършил; всеки, който някога е изпитвал желание да убива, е близко, ужасно близко до самото действие; между акта и идеята стои само тънкостта на цигарената хартия — а може би, след като науката ни учи, че преживяното в сънищата е също толкова „реално“ за мозъчните клетки, както и станалото наяве, може би всеки, който някога е мислил за убийство, всъщност го е извършил. Такова е схващането на всеки тираничен режим, където хората биват убивани не само когато заговорничат срещу управляващите, а и когато мислят за заговор или изглежда, че може да помислят. Всички тирани знаят, че трябва да потушат не само съпротивата, но и самата идея за съпротива; дори възможността за такава идея. Да убият надеждата и образа на надеждата. Никое произведение на изкуството не навлиза толкова дълбоко в човешкото сърце. И освен това всеки убива родителите си. Този факт е толкова очевиден, че никой не иска да го признае. Ние ги надживяваме, надминаваме ги, убиваме ги просто със своето щастие. Ако не ги убием, значи те са ни убили. Ето, казах аз на Бартоломю, това достатъчно оправдание ли е?

Хюи стоеше на вратата на кухнята не знам откога, с познатите ми младоженски куфари в пълните си зачервени ръце. Държеше ги над земята, сякаш ако ги пуснеше, щеше да предизвика експлозия. Той каза важно:

— Трябва да тръгваме, скъпа.