Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

— Той често ли ходеше за гъби? Познаваше ли ги?

— Вината е моя. Аз съм много по-опитен гъбар от него и никога не бих набрал такава гъба по погрешка.

— Беше много вкусно — каза бързо лапащият Хюи, използвайки едно определение, което аз, както сигурно сте забелязали, никога не съм си позволил през всичките тези гастро-историко-психо-автобиографично-антропологично-философски умотворения.

— Благодаря. Вземете си кроасани и конфитюр. Шофирането може да бъде уморително, тъй като склоновете на Люберон са ветровити и понякога там се разразяват страховити бури, потопи, такива неща.

Лора беше изяла две трети от омлета си и вече поприключваше. Тя хвърли на мъжа си съпружески поглед, който отчетливо казваше: „Върви да опаковаш багажа, дебеланко.“ Хюи стана и избърса трохите от устните си с една от ленените ми салфетки, като промърмори някакви извинения и благодарности, преди да се помъкне нагоре.

— Докъде бяхме стигнали? До последния разговор с брат ви.

— Има един стих от Джон Дън, за който често си мисля, Лора, когато си спомням за първата ни среща: „За нашия пръв странен и фатален разговор“. В една от елегиите е. Та значи: последният ми разговор с Бартоломю. Обсъждахме разликата между двете най-важни фигури в културата на съвременния свят, творецът и убиецът. Аз казах, че един от импулсите, които стоят зад изкуството като цяло, е желанието да оставиш трайна следа в света, да оставиш нещо от себе си. Стенописите на Сикстинската капела казват много неща, но едно от тях е простичкото изречение „Микеланджело беше тук.“ Това е една от основните функции на изкуството, присъща както на младежа, който дълбае инициалите си на някоя пейка в парка, така и на Хенри Мур с неговите ужасни камънаци, разпръснати къде ли не, или на Леонардо, или който и да било — макар че, след като стана въпрос за него, Леонардо е могъл да прояви повече желание да остави нещо трайно след себе си, но той си е губил времето да рисува фрески по нетрайни повърхности и да измисля непостроими летателни апарати. И все пак, желанието на художника да остави спомен за себе си е също тъй лесно разбираемо както действията на кучето, което препикава някое дърво. Убиецът обаче е по-добре адаптиран към реалността и към естетиката на съвременния свят, защото вместо да остави зад себе си присъствие под формата на завършена творба, все едно дали на картина, книга или замацан подпис — убиецът оставя след себе си нещо също толкова завършено и също толкова съвършено: отсъствието. Където е имало някой, вече няма никой. Какво по-безспорно доказателство, че си живял, от това да си отнел един човешки живот и да си го заменил с нищото, с няколко избледняващи спомена? Да вземеш камък, да го хвърлиш във водата, и то така, че да не се образува нито една вълничка — не е ли това по-голямо постижение от всичко направено, да кажем, от брат ми?

После обясних, че зад цялата безкористност на твореца, зад създаването на абстрактния и надличностен артефакт, лежи бруталната решимост да се изтъкне Азът. Ако първото желание на твореца е да остави нещо след себе си, то второто е просто да обеме повече пространство — да спечели допълнителна порция от вниманието на света. Това по принцип се нарича „его“, но тази дума е твърде бледа, за да изрази бясното, мегаломанско желание, алчността, човешкото малоумие, което се крие зад всичко от пъстрите хартиени изрезки на Матис до яйцата на Фаберже. Хитлер е неуспял художник, Мао неуспял поет — едни и същи стремления стоят както зад ранните, така и зад късните им занимания; но ние сме толкова свикнали с това скучно заключение, че не успяваме да видим истинския му смисъл, а именно че не мегаломанът е неуспял творец, а творецът е плах мегаломан, който се впуска в по-достъпната сфера на фантазията, за да избегне непрощаващата арена на истинския живот — Кандински като неуспял Сталин, Клее като дефектна Барби. Защо хората не вземат Бакунин по-насериозно? Разрушението наистина е също толкова велика страст колкото и съзиданието, и освен това е също толкова творческо — също толкова пророческо и също толкова себеизтъкващо. Творецът е мидата, но убиецът е бисерът.

После казах онова, което всички творци знаят, а именно, че онова, което дават на своето творение и на света, никога няма да срещне подобаващ отзвук от света. Скритият, самотен, чудовищен труд на съзиданието кара твореца да чувства, че е заслужил вниманието на вселената, че е заслужил любовта й. Но светът не проявява интерес — той е твърде зает със себе си, за да благоволи да отправи повече от един любопитен или одобрителен поглед. Обожание от страна на група почитатели тук, дарение от някой меценат там — тези неща никога нямат очаквания ефект, никога не задоволяват потребностите на твореца, които изискват простичко, всеобщо, безпрекословно възхищение. Творецът казва на вселената: всичко, което искам, е безкрайна любов — какво толкова лошо има в това? А вселената дори не си дава труда да отговори. Вселената е фотосинтеза, облаци междузвезден прах, разписания на автобуси, бунтове в затвори, формули и метеорологични прогнози. Нито един творец в цялата световна история не се е чувствал достатъчно възнаграден за усилията си. Краен резултат: гняв, разочарование, горчивина. Кой е построил селската къща в стихотворението на Йейтс? „Огорчени, груби мъже“. Точно така. И кой изразява, кой въплъщава тази горчивина по-добре, творецът или убиецът? Да зададеш този въпрос, значи да му отговориш.