Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

— Само ако ти от своя страна ме извиниш за забележката, че е неразумно да оставяш слънчевите лъчи да падат така безпрепятствено върху кожата над коленете ти. Тъкмо там се получават най-жестоките изгаряния, особено при велосипедистите. Една-две стъпки наляво, накъдето сянката предателски мигрира, и готово. Бяха го хванали да върши някаква пакост. Дали не беше смъквал оловните плочи от църковния покрив, за да ги претопява? Или може би просто са го изхвърлили, защото не е бил особено добър. Страхувам се, че детайлите ми се губят нещо. По това време много четях Пол Валери и сънувах няколко сънища, които ми се сториха по-реални от действителния живот: няколко пасажа от Рилке и Пруст, отделни стихотворения на Леопарди и аксиоми на Лихтенберг, една торбичка горещи кестени, изядени пред театър „Доминиън“ на Тотнъм Корт Роуд два дни преди зимното слънцестоене — ето от това се състоят собствените ми „спомени“. Всичко, което мога да кажа, че си спомням от този период на живота на брат ми, е една разходка в летен следобед, когато екотът на една църковна камбана се носеше над Темза в посока към Ламбет и после бе удавен от бръмченето на син влекач.

Лора издаде въздишка, която говореше за усилие и за съпричастие; подобен шум е могъл да издаде Верди по отношение на Бойто.

— Баща ви е имал своите успехи и своите провали в бизнеса. Отразяваше ли ви се това, когато бяхте деца? Знаехте ли за проблемите му?

— Нищо, което ни напомня за преходността и нетрайността, не може да се смята за напълно отрицателно. Всички на този свят сме скитници, всички сме в крайна сметка бездомни.

— Кои са първите признаци за артистичното развитие на брат ви, които си спомняте?

— Казват, че има някои определени мигове, които всички от едно поколение могат да си спомнят — войни, спортни победи, ужасяващи убийства, кацане на луната. Освен това има житейски мигове, които би трябвало да са запечатани в съзнанието на отделния човек: ранни сексуални преживявания, автомобилни катастрофи, смъртта на близки хора; за едно определено поколение хора на определена възраст — и първия път, когато са видели цветен телевизор. Подобна брутална колонизация на душевния мир не крие интерес за мен, нито пък, подозирам, за който и да било истински творец. Интересувам се най-вече от неща, които не помня, от отсъствия, празноти, елизии, липси, недостиг, апории… от нищото. Самоосъзнаването на творческото ми призвание дойде в момента, в който взех една картонена фигурка на слон, направена от брат ми, с изправен хобот и доста неубедителен водач, и тъй нататък, и го сгазих на няколко пъти с велосипедчето си.

— Кога се случи това?

— Не съм сигурен… не си спомням точно. Мисля, че беше към четири без петнайсет. Определено преди вечеря. Тогава откриха какво съм извършил. Нарочно тълкувам въпроса ти погрешно, за да докажа нещо.

— И какво стана?

— Последваха „смесени рецензии“. Както можеше да се очаква. Брат ми побесня от яд и много се тръшка. Но творците не могат да очакват да имат безоблачно детство. Мога ли да долея чашата ти с леден чай? Не? Имахме бавачка, която беше мила с мен, но малко след това трябваше да я уволнят и нещата се поуспокоиха.

— Какво беше отношението на родителите ви към първите стъпки на брат ви като художник?

— За бога, човек би си помислил, че пишеш биографията на брат ми. Ха-ха! Майка ми и баща ми бяха доста потайни в това отношение, но мисля, че както и всички останали, те смятаха работите на Бартоломю за детинщини. Майка ми, която беше нещо като актриса, разбираше какво значи артистична природа и знаеше, естествено, че аз съм много по-близо до тази природа. Мисля, че тя ценеше моята интровертност, макар че, разбира се, полагаше големи усилия да не го показва и да се преструва, че харесва нещата на Бартоломю — тя можеше да бъде много изкусна и тактична. Баща ми просто казваше „Браво, момчета“ винаги когато някой от нас направеше нещо хубаво.

— Какви други интелектуални влияния от ранното ви детство бихте споменали? Отрази ли ви се животът в чужбина?

— Еврейските мистици смятат, че Бог е създал хората, защото Той обича историите. Знаеше ли това? Думите, които използваме, за да опишем вътрешния живот, са толкова груби, нали? Влияние, въздействие, развитие. Като че ли душата е малка, раздрана от противоречия провинция на Балканите, притисната между две по-велики сили. Париж е, така да се каже, тъканта на светлината, запечатана в някои картини на Гюстав Кайбот. Стокхолм е гледката на девственото снежно поле, недокоснато от човешки крак. Дъблин е малцов мирис, съжаление, дъх на влажен талаш.