Паула Лайт - Страхлив ли е българинът?

Тогава, когато ще рухнат дворци и кули, грандомания и фалшиви идоли, надменност и нечестно придобито богатство, тревата ще остане. Тя винаги оцелява.

Мисля, че дотук успях да ви убедя, че у нас има прояви и народо-психологически черти, които заслужават дълбок поклон. Доказах, че не сме опетнили лъва върху герба на своето знаме, нито сме изгубили правото си да го носим.

Но нека обърнем сега и другата страна на монетата и да обсъдим втората истина, която също може да бъде защитена с убедителни аргументи. Според нея, българинът е страхлив, с превит гръбнак, робски покорен и неспособен да воюва за кауза и да защитава своите права и интереси. Нека видим „тъмната страна на луната“.

През изминалите векове, българинът е култивирал и една твърде пластична робска психика. Онази, която се изразява чрез поговорката: „Преклонената главичка сабя не я сече.“ Изразява се, също, чрез хляба и солта. В старите хроники съм чела, че някои боляри посрещали ромеите с хляб и сол. Възможно е с хляб и сол, на места, да са били поздравявани и турските орди, въпреки че това не е отбелязано в хрониките. На 09.09.1944 г. сме посрещнали с хляб и сол съветските окупатори тогава, когато поляците се опитвали да воюват срещу танковете със саби, но не погазили националната си чест. Този страх за кожицата и за килипира ни е преследвал през цялата ни история като зловонна духовна миазма.

Заради него само в уставите на българските хайдушки чети е предвидено наказание за четник, който наруши положената клетва и се върне на село, при жената и децата. Другите поробени народи — сърби, гърци и румънци просто не са допускали, че такива случаи са възможни, за да ги отбележат в уставите на четите си.

Пак страхът е накарал раята да забрави решимостта си да воюва до последна капка кръв в Априлското въстание. Само шепа селища спазили обета си, а другите се изпокрили с преклонени глави, като плъхове.

Апостолът на свободата, Васил Левски, е бил конвоиран до София от нелепо малък брой заптиета, но никой не се е опитал да го освободи.

Когато четата на Ботев стъпила на българската земя и я целунала, сънародниците им ги посрещнали настръхнали враждебно и никой не се присъединил към тях. Съществува дори зловеща мълва, че Ботев не е загинал от турски куршум.

Особено патетични бяха този страх и нагаждачество в епохата на социализма. Сега говорим колко бунтовно сме били настроени, колко големи дисиденти сме били и как са ни репресирали за бунтовните ни идеи. Нищо подобно! Лъжа! Всички бяхме по-послушни и уплашени и от овце. Крачехме в стройни редици и възторжено поздравявахме комунистическите вождове. Едва не целувахме болшевишките ботуши и дори лудите не се осмеляваха да протестират.

Съществува един зловещ анекдот за този период от развитието ни:

Спорели способен ли е българинът да изтърпи всичко и да се преклони пред всеки по-силен. Накрая събрали хората и обявили, че на другия ден ще ги бесят. Само един вдигнал ръка за въпрос и то, за да попита сами ли трябва да си носят въжетата.

А сега? Опустошиха земята ни и я превърнаха в сметище и пепелище. Старците и децата гладуват. Младежите ни напуснаха родината. Жените ни слугуват и превиват гръб пред чужди. Изсмукаха и последната капка кръв. Шепа охранени политици, срастнали се с мафията, дирижирани от новоспециализирани агенти на Държавна сигурност, ограбват и последните зрънца на народното богатство. Изгубихме спестяванията си, продадохме домовете си, натирихме децата си на ангария. Къде сте, български мъже? Защо мълчите? Докога ще търпим този хаос и това безчинство? Докога? Простете ми, но истината е, че лицата ни все повече добиват овчи облик и се чудя как не сме се покрили с вълна! Иначе достатъчно търпим да ни доят.

Нещо повече — страхуваме се да работим, да творим, да се жертваме, да мечтаем. Една лабораторна мишка има повече мъжество. Страх ни е дали ние ще сме на далавера, да не бъдем „минати“, да не би да извършим нещо за някого, без да получим друго в замяна.

Страх, страх, страх!

Е, и? Кое е истинското ни лице? Дали сме войни — лъвове, българи — орловци, неустрашими герои или смирена рая, страхливи плъхове, овче стадо? Къде е разделната линия между двете ни същности и коя от тях ще надделее?

Ще ви кажа. В дъното на всичко грозно и зло стои егоизмът. Егоистът е страхливец по презумпция, защото за него няма нищо свято, освен собствената му драгоценна личност. Той ще осъди брата и сестра си за парче земя и ще натири майка си в старчески дом. Заради себе си, ще пожертва семейството си. Пак той ще остави дечица и старци да мрат от глад, ще мами, ще лъже и краде, та да може неговите деца да са добре, къщата му да е палат, а банковата му сметка — издута от комисионни и корупционна плячка. Заради семейството си, егоистът ще жертва народа си. Ако трябва да стори наистина нещо хубаво, светло и безкористно, дори и да няма особен риск, ще се свре в дупката си и ще бездейства.