Ланс Хорнър - Рори Сатаната

— Бих дал брошката на майка си на някоя по-свястна жена.

— М-да, срамота наистина! Я си наплискай лицето и си среши косата, а си закопчай и палтото. Сложи си кепето, приятел, да добиеш по-свестен вид. Да побързаме. Благодари на Тим О’Тул, че кандърдиса стареца да те запише, иначе щяха да те оковат във вериги като пътник без билет ида ти тъпчат карантиите само с хляб и вода. Но твоят авер е винаги с теб, Тим винаги се грижи за теб. Винаги, приятел.

Излязъл веднъж на чистата бяла палуба, къпана от прозиращото иззад облаците слънце, под свежия въздух и воя на чайките, Рори се почувствува по-добре. Сушата бе вече мъглява синя линия на хоризонта. Той пое дълбоко дъх, протегна се и последва Тим по палубата през една врата, после по тесен коридор, след това по стръмно стълбище, по друг коридор, докато стигнаха до боядисана в бяло врата. Тим почука и един глас отвътре ги покани да влязат.

Контрастът между мръсотията и калта на предната палуба и тази свежа каюта, в която Влезе Рори, представляваха два различни свята. Дървена ламперия, боядисана в бяло, отразяваше светлината от редица оловни кърмови прозорци, по някои от които бяха окачени кафези с пеещи птички, а по другите висяха кошчета цветя. Червени турски килими пъстрееха. Столовете явно бяха от Шератон. Полиран месингов мангал, окачен на три синджира, излъчваше приятна топлина, а масичката до него беше покрита със зелено сукно, отразяващо лицето на мъжа, приведен над него. Той четеше книга и пиеше чай. Рори, направляван от Тим, застана пред бюрото му, но мина дълго време, преди мъжът да остави книгата, грижливо да отбележи мястото, докъдето бе стигнал, с копринена панделка и една тогава вдигна очи. Кимна на Тим и след това внимателно огледа Рори, докато и Рори го оглеждаше.

Ако този бе капитанът, той наистина бе младолик. Изглеждаше не повече от тридесетгодишен, макар че трудно можеше да се отсъди поради перуката от бели коси в стил „Помпадур“, пристегната с черна тафтена панделка, която скриваше напълно истинската му коса. Лицето му бе изпечено от капризите на времето, но там, където дантелата на ръкавелите му се разделяше, за да разкрие китката, Рори забеляза, че кожата е млечнобяла. Би минал за симпатичен човек, ако не бяха двете дълбоки бразди, простиращи се от носа към брадата му и подсказващи за жестокост, разсеяност, или и за двете. Беше облечен в черна коприна, бродирана със сребро и риза, гарнирана с дантели с подредени дипли, скриващи се зад широките, обърнати ръкави от коприна. Ръцете, продължаващи да галят книгата, завършваха с деликатни, добре поддържани пръсти, на единия от които се виждаше огромен диамантен пръстен. Когато заговори, гласът му беше нисък и добре модулиран, а говорът беше на образован човек. Усмихна се когато ги загледа, ала това не беше любезна усмивка — по-скоро презрителна. Той се обърна към Тим, като че Рори бе мебел, донесена от него.

— Само да можеше да четеш, Тим, бих ти препоръчал тази книга. Доста е забавна и в нея се разказват приключенията на една млада жена на име Фани Хил, която идва в Лондон от провинцията. Ех, де да беше и моят живот така приятен като този на Фани. Тя е живяла точно както би трябвало всички да живеем — богато, вместо да блъскаме непосилно. И когато собственият й живот не предлагал достатъчно вълнения, веселата Фани надзъртала да види как живеят другите. Това е книга, която гъделичка човека, Тим. Ах, но ние се отклонихме малко. Значи този селяндур си ми довел за юнга и той се е трогнал да ни удостои с услугите си, така ли?

Гласът му изведнъж се промени, стана рязък и властен, когато посочи с пръст към Рори.

— Застани мирно, Джони.

Рори автоматично се изпъна и очите му срещнаха тези на капитана.

— Така е по-добре, Джони. Първото, което трябва да научиш на кораба, е, че не си нищо освен една утайка и че капитанът е равен на бог. Никога не забравяй това.

— Ще се постарая — отвърна му Рори.

— Ще се постараеш ли? Бога ми, ще се научиш. Не само ще се постараеш, но и ще го знаеш. И още нещо: към мен ще се обръщаш със „сър“.

— Да, сър.

— Така бива. Знаеш ли защо аз съм наместник на бога на този кораб? Не ми отговаряй! Защото тук аз съм всемогъщ. Тук се прави това, което аз заповядам. Знаеш ли също, че можех да те окова във вериги, докато трае пътуването ни? Знаеш ли, че можех да те зарежа още на първото пристанище, Фунчал в Мадейра? Знаеше ли, че ако исках, можех да ти ударя четирийсет бича, загдето си побягнал, и да те пратя в затвора като се приберем в Англия, ако останеш жив на хляб и вода по време на пътя?