Ланс Хорнър - Рори Сатаната

Но поради всички тези причини, или която да е от тях, Рори чувствуваше, че не може да вярва на капитана, макар че поне досега не можеше да се оплаче от неговото отношение. Макар домакинът да се равняваше по чин на палубните офицери, Спаркс канеше Рори да обядва в офицерската каюта. Предостави му една от собствените си каюти, колкото и да беше малка, обръщаше се към него с мистър и понижи стария Стоут, назначен за домакин, като помощник на Рори.

Рори не можеше да се съмнява в неприязънта на Стоут към него. Старецът не съумяваше да я скрива под булото на изискано държание като Спаркс, но тъй като сам Рори желаеше да остави Стоут да върши повечето от работата и да си отчита заслугите за това, не виждаше основанията на стареца да бъде злопаметен. Работата не беше малко. Мизерна, ограничителна канцеларска работа, която включваше попълването на инвентарните списъци в регистрите и постоянно преброяване на бали, щайги и сандъци в трюма, успоредно с проверките в надписванията по баланса. Рори работеше по указанията на Стоут, макар дълбоко в себе си да съзнаваше, че никога не би бил в състояние да се оправи с тефтерите по изрядния начин, по който работеше старецът. Освен това този вид работа си му беше неприятна и нежелана. От него никога не би могло да стане канцеларски плъх, попълващ цели страници с цифри.

Друго нещо, което не му харесваше, бе това, че тя го държеше настрана от живота на палубата. Седяха със Стоут един срещу друг пред огромната чамова маса и единствената им светлина идваше от две лоени свещи на метални подложки, които се накланяха с движението на кораба и често запращаха горяща лой към пръстите на Рори и по страниците на регистрите. Стоут беше съсухрен човечец, с неприятен мирис и кожа, изглеждаща толкова суха, колкото хартията, на която пишеше. Бе прекарал целия си живот надвесен над тефтерите, за да изброява къщи и кораби, считайки за щастлив деня, когато му се отдаде възможност да се нахрани с наденички. Рори бе започнал даже да пресмята сборовете на пръсти и съгласно собственото мнение на Стоут не бе допуснал грешка. Тъй да бъде. Сам Рори знаеше, че е допуснал и щеше да допуска хиляди грешки. Ако съдбата го бе захвърлила в тази мрачна дупка със Стоут, той трябваше да се възползува от това. Разговорите на Стоут се ограничаваха до пряката работа и повечето от времето си той прекарваше в мърморене против Рори за небрежния начин, по който водел книгите, и за грешките, които допускал.

Истината беше, че Рори бе самотен — липсваха му не само всички онези Мерита, които бе оставил назад, а и приятел връстник, какъвто нямаше на кораба — най-малкото на задната горна палуба. Джони Дей, помощник готвачът, беше на четиринадесет, а Лийзи Елфин, юнгата, около две години по-голям. Независимо от длъжностите, те бяха много по-млади, за да се сближава с тях, въпреки че бяха любимците на екипажа. От офицерския състав капитан Спаркс беше най-близък по възраст с Рори, но дори и той беше десетина години по-възрастен. Първият, вторият и третият помощници бяха все мъже, надхвърлили четиридесетте. Да, Рори беше самотен и често поглеждаше през борд а към предната палуба, където можеше да види Тим О’Тул, обикновено ограден от цяла група, което свидетелствуваше за неговата популярност. Сега Рори съжаляваше, че бе възбудил неприязън между Тим О’Тул и себе си. Тим беше младеж, с когото човек би могъл да се весели задружно и да бъде, по думите на Тим, верен приятел.

Все пак войната между него и Тим О’Тул бе открито обявена от самия Рори и сега, казал, че иска да се бие с Тим, Рори на драго сърце бе готов да забрави това. Той наистина не би искал да устройва никакво зрелище за целия екипаж. Двамата с Тим биха могли да уредят разправата между себе си. Победителят щеше да си бъде победител, а победеният победен, щяха да се здрависат накрая ида забравят всичко. Обаче капитан Спаркс от висотата на величието си бе заявил, че трябва да уредят недоразумението между двамата на палубата, под негов контрол, за да се наблюдава от всички. С минаване на времето гневът на Рори охладня и той на драго сърце би се отказал от боя. Може би ако работите се бяха развили другояче и Рори беше отвлечен на друг кораб, той би държал на възмездието си за нанесената обида, но при сегашните обстоятелства той се намираше на „АРИАДНА“, така че всичко, което Тим бе сторил, се свеждаше до завеждането му на кораба по малко необикновен начин. Не, той не мразеше Тим и по начина, по който Тим го беше погледнал последния път, когато случайно се бяха срещнали, той разбра, че и Тим няма омраза към него. Цялата истина се свеждаше до нежеланието на Рори да се бие сега с него. Може би след като Спаркс не казваше нищо повече, всичко щеше да се забрави. Рори се надяваше на това. Искаше да се приятели с Тим.