Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Не говоря за извинения. Говоря за всичко. Да нахраниш бедните. Да ги караш да си раздават парите. Писането на тази книга. Всичко това е лудост. Знам го. Знам го много отдавна. Просто не си признавах.

Когато Добрата новина и Дейвид взеха телефона по-рано вечерта, това изглеждаше като поредния сладък, наивен, напълно безсмислен проект, а стана ясно, че беше настанал превратен момент в историята на семейството. Нещо като падането на Берлинската стена — не си очаквал да стане, а после става ясно, че всички вътрешни противоречия водят до неизбежното й падане. Не можеше да не се случи, точно както не беше възможно Дейвид в края на краищата да не види, че всичко това е лудост. И беше някак странно да си помисли човек, че бяхме на ръба на връщането към предишния ни живот. Сарказъм, горчивина, лоши романи и, една уста по-малко за изхранване… Ако трябваше да бъда честна, изпитвах смесени чувства. За известно време животът беше станал интересен, дори специален.

— Добрата новина ми каза за изтощения ти акумулатор — каза Дейвид. — И моят е изтощен. Няма нищо останало в него. Онзи пръв прилив, който почувствах… Той изчезна напълно и сега не чувствам нищо. Ето защо мога да видя колко глупаво изглежда всичко. Както го виждаш ти. И както всеки друг, който е в депресия и не знае какво да прави с живота си.

Не казах нищо. Утре може би щях да се опитам да намеря телефонния номер на някоя организация, която се занимава с консултиране на хора с промити мозъци. Бях сигурна, че депресия от този вид беше напълно нормално следствие на това да изгубиш изобщо смисъла на живота си.

— Ето защо няма да се откажа — продължи Дейвид. — Не мога да си позволя да направя това. Какво бих правил? Да се върна към писането на отвратителни колони за местния вестник за старите хора по автобусите? Ха! И през ум не ми минава. Но, това е нещо като… Е, добре, нещо като брак. Трябва да полагаш усилия за него и да се надяваш, че чувствата ще се върнат. А дори да не се върнат, ще знаеш, че правиш нещо. А не просто да си седиш, да мърмориш и да бъдеш гаден.

— Значи ще звъниш по хорските врати и ще им казваш да раздават спестяванията си, въпреки че не вярваш в това?

— Не, че не вярвам в това. Просто, де да знам, ще ми се да вярвам.

— И това ти стига?

— Не знам. Предполагам, че не. — Погледна ме. — Ти ми кажи.

— Аз пък откъде мога да знам?

— Не правим ли едно и също нещо?

— Така ли излиза?

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни?

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни?

Предполагам, че си беше достатъчно основателен въпрос, този, който изстрелях обратно към Дейвид, все едно бях тенисист до мрежата, използващ скоростта и въртенето на топката в собствена полза. Всеки един брачен консултант би оправдал правото ми да го задам, но знаех, че ударът беше коварен. Така е при разпадащите се бракове. Винаги можеш да откажеш да отговориш на някой въпрос, като просто го повториш. „Обичаш ли ме?“ „Искаш ли развод“ „Щастлив ли си?“ Партньорът ти почти със сигурност е точно толкова неуверен в чувствата си, колкото и ти, и ако той или тя е от плът и кръв, с други думи — страхлив, но същевременно изпълнен с един вид самодоволство, то той или тя няма да се обвърже с това да демонстрира каквато и да е страст или обвързаност. Все пак, нали именно липсата на страст и обвързаност са причината браковете да се разпадат? Така че от опит знам, че е и лесно, и препоръчително всеки сериозен разговор да бъде сведен до фарсов пат още в самото му начало. Така взимането на решение може да отнеме години.

Още по-баналното в случая беше, че Дейвид дори и не искаше да говоря за нас. Използваше брака ни като аналог, но аз нямаше да позволя да бъда въвлечена в това. То бива-бива слабост, слабохарактерност, ама чак пък толкова! Може би именно малко смелост беше това, което липсваше на всички ни и както Дъсти Спрингфийлд някога пееше: „Ако кажа истината…“

— Да, добре, добре — не издържах аз. — Изобщо не вярвам в смисъла на брака ни. Просто ме е прекалено страх да се откажа от него.

— Именно — каза трезво Дейвид. — Ами, точно това…

— Чакай малко. Именно? Това ли е всичко. Не ти пука от това, което каза? През цялото време си знаел?

— Кейти, през последните няколко месеца ти ми изневери и се изнесе от вкъщи. Не си олицетворение на целомъдрието, нали? Въпросът е какво да правим, предвид че и двамата сме толкова, толкова… душевно мъртви? Лично аз смятам, че съм изминал прекалено дълъг път, за да се връщам обратно. И може би и ти чувстваш по същия начин брака ни. А това значи, че каквото и да правим, ще е много, много трудно, по-трудно, отколкото би било за някой друг, който знае какво иска и защо. И на двамата са ни изтощени акумулаторите, но все някак ще трябва да бутаме колата. А в момента и представа си нямам как ще стане това. Ти имаш ли?