Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Какво си направил на сестра си? — попитах го аз.

— Всъщност нищо. Просто… не мога да я понасям, това е. Затова никога не се виждам с нея. А ми е сестра. Чувствам се зле заради нея, нали разбираш?

— Трябва ли да продължавам да играя с Хоуп, мамо?

— Ти вече си изпълни задължението.

— Е, човек никога не може да си изпълни задължението докрай, нали? — каза Дейвид. — Задълженията са за цял живот.

— И така Найджъл Ричардс ще стане най-добрият ти приятел? В бъдеще ще прекарваме всичкото си време с господин и госпожа Ричардс?

— Сигурен съм, че Найджъл Ричардс няма нужда от мен за най-добър приятел. Сигурен съм, че е минал през милиони успешни и пълноценни връзки. Но ако не е, аз съм на негово разположение.

— На разположение си на някой си, когото не познаваш само защото си го потупвал преди двайсет и пет години?

— Да, точно така. Не трябваше да го бия.

— И това е наистина единственото нещо, което можа да се сетиш, че не е трябвало да правиш?

— Не е единственото. Първото.

Изглежда това щеше да продължи цял живот.

Трябва да си призная, че тази идея беше моя, идеята да обединим сили — да поканим Брайън, Найджъл и сестрата на Добрата новина, Кантата (така й беше името — избрала си го беше сама на двайсет и три години под влияние очевидно на много силно изживяване в Ройъл Фестивъл Хол, предизвикано от ЛСД) заедно на масата с надеждата, че ще се отървем от греховете си на един път — или така поне представих нещата на Дейвид, който не виждаше нищо друго, освен страшно приятна вечер, независимо от това, че Найджъл, който сега беше директор на банка — мултимилионер, щеше да седи цяла вечер до Брайън и неговите неправилно функциониращи черва. Истината беше, че бях се отказала от каквото и да е, напомнящо приятно изживяване или дори поносимо общуване с други хора, и мотивите ми за това предложение бяха продиктувани от цинизъм и отчаяна перверзност — защо да не ги сложим да седнат всички заедно? Колкото повече хора, толкова по-весело! Колкото по-лошо, толкова по-добре! Ако не нещо друго, вечерта можеше да се обобщи в анекдот, който щеше да забавлява и радва приятелите ми в продължение на години. А може би пък желанието ми за приятни вечери с хора, които познавам и обичам, да е по същността си буржоазно, осъдително, престъпно почти.

Добрата новина беше пръв. Той позвъни на последния телефонен номер на Кантата, който знаеше, след което му дадох друг, и друг, и друг, докато най-после успя да я открие в някаква изоставена къща в Брайтън.

— Кантата? Добрата новина съм.

Но очевидно не беше — тя му затвори телефона. Добрата новина набра номера отново.

— Преди пак да затвориш телефона, чуй ме… Благодаря. Непрекъснато мисля за теб и колко лошо се държах. И искам…

— „…“

— Така е.

— „…“

— Така е.

— „…“

— Е, сега, това не беше моя грешка. Аз не извиках полицията. Мама я извика.

— „…“

— Е, не съм го изпуснал аз, нали? И не съм оставял вратата отворена.

— „…“

— Хайде, Кантата! Това нещо струваше седемдесет пенса. И сигурен съм, че си беше скъсано.

— „…“

Както си стоеше, Добрата новина започна да скача нагоре-надолу като върху трамплин. Или по-скоро като някой, който се опитва да разреши кървава вражда — проблем, който не се оправя с горещи ръце или с отговор на листче хартия, нито се описва в книга, а само със скачане нагоре-надолу, нагоре-надолу, защото това е единственият отговор, който му е останал. Нещо, което можеше да му свърши толкова работа, колкото което и да е друго.

— Не! — изкрещя Добрата новина. — Не, не, не! ТИ иди се еби! ТИ да се ебеш!

А после затръшна телефона и излезе.

— Няма ли да говориш с него? — попитах Дейвид.

— И какво да му кажа?

— Не знам. Опитай се да го успокоиш.

— Не трябваше да казва такова нещо. Много съм разочарован от него. Предполагаше се, че сме се издигнали над тези неща.

— Но не сме, нали?

— Не говоря за теб. Говоря за него и мен.

— Там е нещастието, нали? Че сте останали хора през всичкото време. Ти просто си забравил това.

Отидох да говоря с Добрата новина. Той лежеше на леглото си и преживява случилото се с ярост, като гледаше в тавана.

— Извини ме за това, че напсувах пред децата.

— Няма нищо. Те са чували тази дума от баща си.

— Едно време.

— Да, точно така, едно време.

Дотогава не бях забелязала, че Дейвид беше престанал да псува пред децата. Това е нещо добро, няма съмнение. Да, някои ще го оспорят, като кажат, че е пирова победа, постигната поради факта, че бяхме приели в къщата си човек с костенурки на веждите, който като че ли щеше да живее у нас с години, за сметка на всякакво подобие на нормален семеен живот, но аз избрах да сложа ударение върху положителното.