Ник Хорнби: Трудно е да бъдеш добър

Какво се случи с мен? Как така стана, че реших, че сьм прекалено заета за всичко това. Може би не мога да живея богат и красив живот, но около мен имаше богати и красиви неща за продан, дори и на Холоуей Роуд. И нямаше да бъде прищявка, ако си купех от тях, защото може би щях да се справя, а ако ли пък не — вероятно щях да потъна. Спешно се нуждаех от дискмен, и компакт дискове, и половин дузина романи, всичко на всичко триста лири. Триста лири за палат! Представяш ли си да поискаш заем за имот на стойност триста лири! Ще ти ги дадат на ръка, от собствения си джоб. А можех дори и да спестя тази жалка сума. Можех да отида в библиотеката, можех да взема дисковете на заем… но дискменът ми трябваше. Не исках никой друг да слуша това, което слушах аз, исках да мога да отстраня и последния помен от света около мен, ако ще да е и едва за половин час на ден. И да, помислете колко операции за пердета на очите или торби с ориз могат да се платят с триста лири. И помислете колко време отнема на онова азиатско момиче да изкара толкова пари в сладкарския магазин. Възможно ли е човек да е добър и същевременно да плати толкова много пари за надценени потребителски стоки? Не знаех. Но знаех следното: ако не направех това, то и аз нямаше да съм никаква стока.

През последните три дни не престана да вали — валеше незапомнено силно. Беше от този тип дъжд, който човек си представя, че вали след ядрено нападение: реки, прелели и залели цялата страна, хора, джапащи из централните улици, баракадирали къщите си, изоставили колите си и гребящи нанякъде. Движението из Лондон се забавяше, забавяше и накрая спря. Влаковете не вървяха, рейсовете бяха натъпкани като консерви с хора, с разни крайници, висящи от тях. По цял ден цареше мрак и неуморно се чуваше един ужасяващ, виещ звук. Ако вярваш в духове, в онези, които са обречени да ни преследват, защото са умрели от ужасна, мъчителна смърт или защото са направили нещо ужасно на близките си, то тогава щеше да е настъпил твоят час, защото щяхме всички да ти повярваме. Нямаше да имаме избор, защото доказателствата бяха около нас.

Според новините, последният подобен дъжд е бил през 47-ма, но тогава било случайност, аномалия на природата. Този път обаче разправяха, че се давехме, защото сме обругали планетата си, ритали сме я и сме я накарали да гладува, докато накрая не променила природата си и не станала гадна. Човек има чувството, че е настъпил краят на света. И домовете ни, които на някои от нас струваха четвърт милион лири, ако не и повече, не предлагаха убежище, което да ни накара да не обръщаме внимание на това, което се случваше навън — всичките бяха прекалено стари и нощем лампите премигваха и прозорците тракаха. Сигурна бях, че не само аз в нашата къща се чудех къде бяха Маймуната и приятелите му през тази нощ.

Докато се хранехме, изведнъж вода започна да шурти през рамките на прозорците. Каналът отвън, некадърно поставен в улея между къщата и градината, не можеше да се справи с водата. Дейвид отнякъде изнамери чифт гумени ботуши и колоездачески каскет и излезе да види дали не може да направи нещо по въпроса.

— Задръстено е с боклук — изкрещя той. — Вода се лее и от улука до стаята на Том.

Доколкото му беше възможно, той изчисти боклуците от канала, след което се качихме горе, за да видим какво можем да направим с улука.

— Листа — извика Дейвид.

Беше наполовина се показал навън през прозореца и се държеше за дограмата, която, както забелязах тогава, беше изгнила и трябваше да се смени още преди години.

— Бих могъл да ги стигна с пръчка или нещо такова.

Моли изтича и намери метла и Дейвид започна да нанася яростни удари по канала с дръжката.

— Спри, Дейвид! — изплаших се аз. — Опасно е.

— Няма проблем.

Носеше джинси и аз, и Том го сграбчихме за джобовете с цел да го задържим, докато Моли в това време, безцелно, но мило, на свой ред се беше хванала за нас. Помислих си: „Моето семейство“, ето това беше. И след това: „Мога! Мога да живея този живот. Мога, мога.“ Беше искрица, която исках да да запазя, капка живот в изтощения акумулатор, но точно в този фатален момент зърнах нощното небе зад Дейвид и видях, че отвън няма абсолютно нищо.

© 2001 Ник Хорнби

© Михаил Чаков, превод от английски

Nick Hornby

How to be good, 2001

Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2007

Публикация: „Кръгозор“, 2001

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2974]

Последна редакция: 2007-06-26 22:52:19