Ник Хорнби: Трудно е да бъдеш добър

— Хубаво тогава.

— Дори не те интересува, че си лъжкиня.

— Точно така.

— Ами, добре, тогава. И аз ще съм лъжкиня, когато ми харесва.

Внезапно осъзнах, че ролята на Дейвид в пилешкия диалог не беше напълно невинна.

— Нарочно си купил пиле — упрекнах го аз.

— Нарочно? Е, не беше несъзнателно, ако това имаш предвид.

— Знаеш, какво имам предвид.

— Е, добре де. Когато го сложих в пазарската количка, не бях напълно в неведение относно обещанието, което си дала на Брайън и Моли.

— Значи си искал да ми заложиш капан?

— В момента и през ум не ми мина, че има такава вероятност. Изобщо не съм мислил, че е възможно обещанието ти да не е истинско.

— Лъжец!

— Значи, ако разбирам правилно, трябвало е да се досетя, че не си го казала насериозно. Все се надявах, че бяхме приключили с всичко това.

— Просто искам баща ми да има приятен рожден ден. Толкова ли много искам?

— Именно това е въпросът. Или по-точно разновидност на въпроса.

Накрая направихме компромис. Вечерта след рождения ден на баща ми, изпекохме още едно пиле и поканихме Брайън у нас и тъй духът на Брайънския мирен договор беше спазен. Тъпченето с месо и три различни вида зеленчуци в две поредни вечери може и да изглежда като странен начин за спасяване на света, но в нашия случай изглежда вършеше работа.

Ясно. Значи Венеса Бел. Била е художничка, така че й е било по-лесно да живее красив живот, отколкото някой, който му се налага да се занимава с госпожа Кортенза и Щурия Брайън и всичките надрусани на Холоуей. А е имала и деца от повече от един мъж, което вероятно е направило живота й по-разнообразен от обикновеното. А и трябва да се отбележи, че мъжете, с които се е размотавала насам-натам, са били по-интересни и по-талантливи от Дейвид и Стивън. Повечето от тях са били писатели и художници и тям подобни, а не хора, които пишат фирмени брошури. И въпреки че не са имали пари, за разлика от нас, са работили работа от висока класа. Сигурно е по-лесно да живееш красив живот, когато си от хай-лайфа.

Та това, което ми идваше наум, а бях прочела едва първата половина, въпреки че бях убедена, че втората ще е горе-долу същата — е, че Ванеса Бел няма много да помогне. Е, добре, възможно е брат ми накрая да си напълни джобовете с камъни и да скочи в реката, както е направила сестра й, но освен това… Отгоре на всичко кой познавах, който да има богат и красив живот? Със сигурност такива работи вече ги няма за хора, които трябва да си изкарват прехраната, живеят в големите градове, пазаруват в обикновените магазини, гледат телевизия, четат вестници или ядат замразени пици. Хубав живот по всяка вероятност, ако имаш огромен късмет и малко пари настрана. Даже може би добър живот, ако… Ами, по-добре да не навлизаме в това. Но богатият и красив живот изглежда просто като многоточие.

Това, което помогна, не беше Ванеса Бел, а това, че четох за Ванеса Бел. Вече не исках да съм Попи, сгазената котка. Откакто се бях върнала от апартамента на Джанет обратно вкъщи, дразнещо усещах, че нещо ми липсва, без да мога да обясня какво точно. Не бяха бившите ми съквартиранти или възможността да спя сама (защото, както обясних преди, аз и Дейвид се допълваме взаимно или по-точно сме се научили да се допълваме и споделянето на дюшека с него по-често е удобство, а не толкова затруднение), а имаше и нещо друго, нещо, което явно не беше толкова важно за мен и в двата смисъла, трябваше да е от по-голяма важност, предвид, че ми липсваше, а същевременно животът определено не беше невъзможен без него, защото успявах да се справям въпреки липсата му — с други думи, представляваше някакъв идеален еквивалент на плодове, които много ми се ядяха. И едва когато за трети или четвърти път треснах вратата на спалнята в носовете на съпруга ми и децата ми, за да разбера с какво точно животът на Ванеса Бел беше по-добър от моя, разбрах какво беше. Това, което ми липсваше, беше самият процес на четене, възможността да се оттегля от света, докато не намеря пространстно, въздух, който да не е застоял, който да не е преди това вече хиляда пъти дишан от семейството ми. Гарсониерата на Джанет ми се струваше огромна, когато се преместих да живея в нея, огромна и спокойна, но тази книга беше още по-грамадна и от нея. А когато я свършех, щях да започна друга, която можеше да се окаже още по-грамадна, а след това и друга и щях да мога да продължавам да разширявам дома си, докато накрая не стане палат, пълен със стаи, където не могат да ме намерят. И не беше само четенето, а и слушането, това да чувам нещо по-различно от телевизионните предавания на децата си и благочестивия брътвеж на съпруга си и непрестанното ломотене, ломотене, ломотене в главата ми.