Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Поклатих глава. Не харесвам такива разговори. Предпочитам тези от сорта на „Обичаш ли ме?/Обичаш ли ме?“, защото могат да продължат цяла вечност и никога не довеждат до каквото и да било и никой никога не казва нищо, върху което си заслужава човек да се замисли.

Същата нощ, за пръв път от векове насам, правихме любов. И двамата след това се съгласихме, че е добре човек да почувства малко топлина, дори и когато тази топлина е разположена в гениталиите ни, а не в душите ни. Но пък може да се окаже заразно.

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни? — попитах го аз малко преди да заспя.

Беше точно избран момент — главата ми беше облегната върху гърдите му и го питах, защото исках да знам, а не, защото се опитвах да се измъкна от някой въпрос, който ми е задал.

— Наистина ли искаш точно сега да говорим за това?

— Отговорът дълъг ли е?

— Не, не особено. Добре. Не мога да намеря нито една логична причина, за да се откажа от него. Така, както не мога да намеря и нито една логична причина да се откажа от другите неща.

— Значи получавам милосърдие?

— Не, не ти. Бракът ни. Бракът ни е като куче от плакатите на Организацията за защита на животните. Изкльощавяло. Жалко.

— Оредяла козина. Гноясали очи. Изгаряния от цигари…

— Точно така.

Не говорех сериозно и за момент закопнях и Дейвид да прихване от несериозността ми, да захапе глупавата ми идея и да я продължи, но той не го направи. Разбира се, че не го направи.

— Все едно, така виждам браковете.

— Какво? Че трябва да ги умъртвяват? Че трябва да търсят отговорност от собствениците?

— Не, не. Имам предвид, нали разбираш. Не мога да оставя нещата така.

— Значи ще се грижиш за него, докато оздравее, и след това ще си тръгнеш.

— А, не. Не бих направил това. Защото ако беше здрав…

— Няма проблем. Шегувах се.

— Вече не ме бива много да схващам такива работи, нали?

— Да, не си от най-схватливите.

— Съжалявам.

Странно беше, но сред всичките извинения направени през последните няколко месеца, това звучеше най-жалко, а престъплението — най-непростимо.

Брайън беше преместен в социален дом, който изобщо не харесваше.

— Пълно е със стари мацки. Всичките носят от тия, специалните сигнални пейджъри, които се включват на всеки петминути. Всеки път, когато паднат. А те непрекъснато падат. Не трябва да съм там. Аз въобще не падам. Е, падал съм, нали знаеш. Всеки пада понякога, нали?

Признах, че е така — да, всеки беше падал някога.

— Искам да кажа, обзалагам се, че и ти си падала някога, нищо, че си докторка. И сигурно си ходила в колеж и всичко там.

Признах, че е така, да, учила бях в колеж и дори седем години висше образование не бяха ме предпазили все пак от това да изгубя почва под краката си, като по този начин потвърдих съмнението му, че способността да стои човек прав е свързана повече с възрастта, отколкото с образованието, и че независимо от това, че той никога не е бил подходящ кандидат за висше образование, не трябваше да живее в социален дом, пълен от падащи.

— Ето, виждаш ли?

— Но се храниш по-добре.

— Храната е добра. Носят. От Храна на колела . А там знаят кое трябва да бъде топло и тям подобни.

— Добре.

Потъваме в мълчание. При последното преброяване отвън чакаха за преглед петнайсет пациента, но ние си стоим, като че ли и двамата чакаме автобус. Брайън поглежда към тавана и започва да си свирука.

— Има ли още нещо?

Това „още“ беше любезност от моя страна. Моят начин да претендирам, че за посещението на Брайън въобще е имало сериозна причина, че той не просто ми губеше времето.

— Всъщност не.

И започна отново да свири същата мелодия, която зазвуча като песента на Бритни Спиърс Скъпи, още веднъж… която Моли много обичаше.

— Е, добре. Приятно ми беше пак да те видя. Радвам се, че разбрах, че се чувстваш по-добре.

Станах за повече яснота и се усмихнах.

— Дойдох тук за вечерята — каза съвсем естествено Брайън. — Ти нали ми каза.

— Да, но…

Беше единайсет часа сутринта.

— Имах предвид ядене вечерта. Някой път.

— Ще изчакам. Няма да преча.

— Брайън, не можеш да чакаш тук. На хората няма да им е приятно да си тук, докато ги карам да се събличат.

— О, да. Как не се сетих. И на мен не ми се иска да ги гледам как се събличат. При теб идват и дебели, нали? Не ги обичам много. Ще чакам отвън.

— Брайън… Свършвам работа чак към шест.

— Няма нищо.

И така, той чака седем часа в чакалнята и после дойде вкъщи с мен.