Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Не трябва да се самонаказваш за това — успокоих го аз. — Искам да кажа, че чух само твоята страна от спора, но изглеждаше, че имаш право. Какво беше това за седемдесетте пенса?

— Скапаният й плакат на Саймън Льобон. Така и не можа да го забрави.

— Така разбрах и аз.

— Кейти, не мога да я понасям. Отвратителна е! Винаги е била такава и такава ще си остане. Кантата! Гадна идиотка.

С огромна сила на волята пропуснах възможността за обръщение на малко име.

— Няма нищо.

— Има. Сестра ми е.

— Но си живее съвсем добре без теб.

— Не съм сигурен.

— Ако имаше нужда от теб, щеше да ти се обажда. Независимо от злополучния инцидент с плаката на Саймън Льобон.

— Така ли мислиш?

— Разбира се.

— И все пак чувствам, че се провалих. Нали разбираш, любов тук, любов там, а аз, мамка му, я мразя. Извини ме за израза.

И според мен беше прав. Провалил се беше и в мой интерес беше да му го изтъкна. Какви бяха тези хора, които искаха да спасят света, а бяха неспособни да изградят връзка с когото и да било? Както Добрата новина изразително каза, всичко беше любов тук, любов там, защото, разбира се, толкова е лесно да обичаш някого, когото не познаваш, независимо от това дали е Маймуната или Джордж Клуни. Да можеш обаче да си запазиш добрите отношения с човек, с когото ядеш пуйката на Коледа — това е вече чудо. Ако Добрата новина можеше да постигне това с топлината на ръцете си, той можеше да остане да живее с нас завинаги.

— Но помисли за всички хора, на които помагаш и които имат нужда от теб — казах му аз. — Не е ли това по-ценно?

— Мислиш ли?

— Разбира се.

И така Добрата новина беше окуражен да обърка нещата още повече и то от човек, който би могъл да направи и нещо по-добро. Но — ирония на иронията — знаех, че бях постъпила правилно.

Да се открие Найджъл, се оказа лесно. Дейвид беше член на Съюза на бившите съученици от своето училище и след минути само се сдоби с номер на мобифон. Разрешено беше на всички ни да чуем следния разговор:

— Ало, Найджъл ли е?

— „…“

— Тук е Дайвид Грант. От училището.

— „…“

— Да, бе. Точно така! Ха-ха. Как си?

— „…“

— Добре, добре.

— „…“

— Чудесно, благодаря. Какво смяташ да правиш тези дни?

— „…“

— Добре, добре. Великолепно.

— „…“

— Я гледай.

— „…“

— Охо!

— „…“

— Така ли? Браво. Виж сега.

— „…“

— Това са страшно много мегабайта.

— „…“

— Това е страхотен оборот.

— „…“

— Това е бая разстояние. Виж…

— „…“

— Наистина ли? Поздравявам те.

— „…“

— Не, петнайсет години не са нищо в днешно време. Виж Майкъл Дъглас и…

— „…“

— Тя ли?

— „…“

— Тя наистина ли?

— „…“

— Страшно много корици на списания, наистина.

— „…“

— Така ли е постъпила наистина? Сигурен съм, че Род трябва наистина да е отчаян. Той сигурно не иска да говори за това, ха, ха… Както и да е, просто исках да те чуя. Е, чух те. Чао, Найджъл!

И той затвори. Погледнах го и за миг видях човека, когото някога познавах — гневен, озлобен, разяждан от завист и недоволство.

— Ти не го покани на вечеря.

— Не. Не съм сигурен, че това, тормозът де, все още има някакво значение за него.

— Наистина?

— Да-а. А и не бях сигурен, че ще се разбере с Щурия Брайън.

— Ясно.

— А освен това е свиня. Щях сигурно пак да го набия, ако беше дошъл тук.

— Както аз натупах Кристофър? — попита Том весело.

— Точно така — каза Дейвид.

— Има някои хора, които просто трябва да набиеш, нали? — каза Том. — Няма как иначе.

— Сега с кого ще опиташ? — попитах аз Дейвид, докато си лягахме.

— Не знам — мрачно каза той. — От тази работа нищо не излезе, нали?

— Не знам със сигурност какво очакваше да се постигне, но вероятно си прав.

Дейвид седна тежко на мръсните дрехи, струпани върху стола в спалнята ни. Те бяха толкова много, че той се плъзна на една страна към прозореца като цвете в саксия, което търси светлината.

— Знам, мислиш, че всичко това е глупаво.

— Какво? Да се обаждаш на хора, които не си спомнят кой си, за да им се извиняваш за нещо, което са забравили, че си им направил?

— Не само Найджъл Ричърдс. Цялата работа.

Не казах нищо. Просто въздъхнах, което беше точно толкова добър начин да се отговори на въпроса му, колкото и всеки друг.

— Е, добре. И аз мисля така — каза той. — Мисля, че е невероятно глупаво. Безсмислено. Жалко.

— Чувстваш се просто обезкуражен. Имаше засечка. Извини се на някой друг. На онзи нещастник, дето му отрови живота в местния вестник. На онази приятелка на майка ти, която отказа да поканиш на сватбата ни.