Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ти сериозно ли? — каза Добрата новина. — Искаш да те лекувам?

— Да. Защо не?

— И си готова да приемеш това, което може да се случи? — каза Дейвид.

— Готова съм.

— Добре тогава. Да отидем в кабинета.

Искаше ми се някак наистина да имам главоболие, но нямах. Болеше ме само душата и аз исках на всяка цена да се отърва от тази болка. Предавах се. Не бях успяла да ги победя, трябваше да стана като тях и ако това значеше, че никога няма да произнеса и едно свързано изречение, нямаше да ми дойде и една иронична мисъл или нямаше да разменя дори и една шега с колеги или приятели, приемах го. Бях готова да пожертвам всичко за брака си и за единството на семейството си. Може би в това всъщност се състои бракът — смърт на индивидуалността, и Добрата новина е без значение. Трябвало е да унищожа себе си още преди години. И докато се качвах нагоре по стълбите, имах чувството, че изживявам собственото си поражение.

Добрата новина ме въведе в стаята и аз седнах на стола на Дейвид до писалището.

— Трябва ли да съблека нещо?

Не изпитвам никакви страхове от този род по отношение на Добрата новина. Съмнявам се, че той притежава някаква сексуалност. Мисля, че тя е изразходвана по някакъв начин, послужила е като бульон за соса на неговото духовно задушено.

— О, не. Ако не мога да мина през един-два пласта памук, как ще стигна до истинската Кейти, нали така?

— И така, какво искаш да направя?

— Просто седни тук. Къде те боли главата?

Показвам място, където е реалистично човек да го боли главата, и Добрата новина леко го докосва.

— Тук?

— Да.

Той го масажира известно време. Усещането е приятно.

— Нищо не улавям.

— Какво значи това?

— Ами, питам се, сигурна ли си, че там те боли?

— Може би малко по-нагоре?

Той премести пръстите си два-три сантиментра и продължи леко да разтрива скалпа ми.

— Цъ-цъ. Нищо.

— Наистина? Даже не — ох! — тук точно.

— Не даже и тук точно. Съжалявам.

Тонът му показваше, че знае, че симулирам, но учтивостта не му позволяваше да го каже.

— Така значи?

— Да. Нищо не мога да направя. Не мога да открия болката.

— А не можеш ли да направиш пак номера с топлите ръце?

— Това не става така. Трябва да има нещо там.

— Какво значи това? — попитах аз, защото знаех, че не говори за главоболието.

Говореше за нещо друго, за нещо, което той мислеше, че липсва, и аз вярвах, че е прав — нещо липсваше и затова преди всичко дойдох в тази стая.

— Откъде да знам. Ръцете ми казват така. Не си… Съжалявам, ако ти звучи грубо, но ти не си тук. В духовния смисъл на думата.

— А Дейвид беше ли?

— Трябва да е бил.

— Не е честно! Дейвид беше отвратителна, саркастична свиня, на която за нищо и никого не й пукаше!

— Е-е, да, добре, не знам нищо за това. Но имаше нещо, с което да се работи. С теб… Като с изтощен акумулатор на кола си. Нали знаеш, завъртам ключа да запаля и само… кър-чънк-кър-чънк-кър-чънк.

Звуците, които издаваше бяха невероятно точна звукова картина на това, което чувствах.

— Може да имаш нужда от проводник за презареждане — каза Добрата новина весело. — Да слезем ли долу да си изпием чая?

Щурия Брайън, Отписан № 1, беше пръв в списъка на посетителите ми в понеделник и не изглеждаше добре. Знам, че лекарският кабинет не е мястото, където хората могат да бъдат видени в най-добрия си вид, но Брайън беше много деградирал в сравнение е последния път, когато го видях преди три седмици. Изглежда, под шлифера си носеше пижама, беше небръснат, косата му беше страшно разрошена, лицето му — посивяло, а дъхът му можеше да бъде поставен в графата „алкохолно/селскостопански“.

— Здравей, Брайън — казах аз бодро. — Много ли си бързал тази сутрин?

— Защо казваш това?

— Това, в което си облечен, не е ли пижама?

— Не.

Независимо от това, че Брайън редовно идва на прегледи, той изпитва към мен страшно недоверие и все си мисли, че се опитвам да му свия някой номер, например да си помисля, че не е този, за когото се представя. Може и да не беше — може би беше Побъркания Майк или Лудия Колин, или Шантавия Лен, — но моята повече или по-малко постоянна диагноза беше, че който и да бе той, беше болен човек и затова се нуждаеше от моята помощ. Но той не виждаше така нещата. Мислеше си, че ако успея да го разкрия, ще му забраня да идва в кабинета.

— Разбирам. Просто си облечен в риза и панталон на едни и същи розови и сини райета.

— Не.

Не продължих на тази тема (макар че, вярвайте ми, той наистина беше по пижама и отричаше това само защото според него, ако си признаеше, щеше да ми предостави някаква изключително важна информация, с която предпочиташе да не разполагам). Има неписани правила за отношенията ни с ЩБ. Позволено е малко майтап — и без това ние всички ще пощуреем като него, — но не прекалено много.