Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Погледна ме и вдигна ръце, за да изрази поражение.

— Остани.

Внезапно се почувствах безпомощна, така, както човек се чувства, когато двете алтернативи внезапно се сливат в една-единствена линия на действие. Исках да се върна с няколко секунди назад във времето. Тогава, когато не знаех какво да правя. Защото, ето каква е истината. Когато човек е оплескал нещата така, както бях сторила аз, бракът му се превръща в забит в стомаха нож и знаеш, че каквото и да решиш — все си загазил. Хората с нож в стомаха не ги питат какво ще ги зарадва, защото радостта вече не е актуално чувство. Всичко вече е въпрос на оцеляване дали да се изтегли ножът и да кърви човекът до смърт, или да бъде оставен на място с надеждата, че ще му излезе късметът и ще се окаже, че ножът всъщност е спирал кръвта. Искаш ли да знаеш каква е общоприетата медицинска истина? Общоприетата медицинска истина е, че не се вади ножът. Наистина.

— Наистина?

— Да. Аз съм викарий. Не мога да тръгна да казвам на хората да си разрушават браковете заради някакви прищевки.

— Ха. Мислите, че всичко това са прищевки?

— Съжалявам, но не можете да оспорите решението ми. Искахте да ви кажа нещо и ето, казах ви го. Останете. Сега вече мога ли да си получа рецептата?

Подадох й я. Почувствах се леко засрамена, което предполагам си беше нормално.

— На никого нищо няма да кажа. Просто ще отида на работа с мисълта, че сте имали лош ден.

— И аз няма да кажа нищо за Кралят и аз — казах аз, някак грубо, но пък обстоятелствата бяха такива.

Съдебните процедури, разглеждащи проявите ни на непрофесионализъм, ако се стигнеше дотам, щяха по всяка вероятност да имат различен завършек, с оглед различното равнище на провиненията ни. Тя би могла да твърди, че изпъстрянето на проповедите с популярни откъси от мюзикъли е част от въведението й. На мен, от друга страна, щеше да ми бъде трудно да търся оневинение за това, че бях задържала лечение до получаването на неподходящ съвет по отношение на брака ми.

— Успех.

— Благодаря ви.

Вече не се чувствах толкова груба, даже на излизане я потупах по гърба. Присъствието й щеше да ми липсва.

— Случвало ли ти се е някога… Случвало ли ти се е някога да заплашиш пациент? — попитах Бека, преди да си тръгна от работа.

Бека беше правила множество лоши, лоши неща, някои от тях и в работно време.

— За бога, не — каза възмутено тя. — За каква ме мислиш?

Така изрепетирахме нашия номер добър лекар/лош лекар, в който на нея и за момент не й мина през ума, че в случая правех признание, а не отправях обвинение. Ето, затова е толкова лесно да се говори с Бека. Никога не те слуша.

Исках да говоря със съпруга си, когато се върнах вкъщи, но сега той беше женен за Добрата новина. Двамата бяха станали неразделни — но свързани не за бедрата, а за слепоочията, защото, когато и да ги видех, бяха наведени над листове хартия, допрели глава до глава по начин, по който вероятно се пренасяше от единия към другия психичната им енергия. Някога щеше да бъде редно да питам Дейвид какво има на тях. Всъщност щях да изглеждам както груба, така и нежелаеща да му окаже подкрепа, ако не попитах. Сега обаче всички бихме приели, че Моли, Том и аз сме редниците, а те двамата са генералите, и всяко любопитство от наша страна би се разглеждало като нахалство, което в определени случаи беше и наказуемо.

Почуках на невидимата врата на кабинета.

— Дейвид, мога ли да говоря с теб?

Той ме погледна с раздразнение.

— Сега?

— Ако е възможно.

— Хайде, казвай.

— Може ли да вечеряме заедно тази вечер?

— Вечеряме заедно всяка вечер.

— Само ти и аз. Вън от къщи. Добрата новина ще наглежда децата. Ако е свободен, разбира се.

— Тази вечер ли?

Добрата новина провери бележника с програмата си, който се намираше в главата му, и се оказа, че точно тази вечер всъщност е свободен.

— Добре тогава. Смяташ, че имаме нужда от разговор?

— Ами, да.

— За…?

— Едно-две неща. Може би трябва да говорим за снощи. За моята реакция.

— О, не се притеснявай за това. Всички се разстройваме от време на време.

— Да — каза Добрата новина. — Нищо не може да се направи. Както казах на брат ти, тъгата може да стане абсолютен звяр, когато след като се е крила, крила, най-после реши да изскочи.

Той махна с ръка в израз на велико снизхождение.

— Забрави го. Все едно, че нищо не се е случило.

Те се усмихнаха с опрощаващи усмивки и се наведоха отново над листовете хартия. Беше ми дадено „свободно“. Не исках да ми дават „свободно“.