Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— И отговорът му е съвсем прост.

Но аз все така не можех да се сетя какъв е той и затова издадох обиден, нетърпелив, хленчещ звук и се обърнах да си вървя.

— Кутията е моя — каза той.

— Защо изведнъж да е твоя? — казах аз нападателно. — Защо да не е наша? Знаеш, че и аз бях там, нали?

— Не, исках да кажа — и твоя е, разбира се, ако искаш да бъде и твоя. Просто, исках да кажа… аз купих кутията. И събрах нещата в нея. Ето как тя се появи вкъщи.

— Кога?

И все още в гласа ми се чуваше недоверчиво сумтене, сякаш мислех, че се опитва да ме излъже.

— Не знам точно. Когато се върнахме от сватбеното пътешествие. Беше фантастичен ден. Бях толкова щастлив. Просто не исках да го забравя.

Разплаках се и плаках, плаках, плаках дотогава, докато ми се стори, че от очите ми вече тече не солена вода, а кръв.

„Щом любов нямам, нищо не съм“, пееше Лорин Хил за дванайсети, седемнайсети, двайсет и пети път на дискмена на Джанет и всеки път си помислях — да, това съм станала аз, едно нищо, и започвах или отново да плача, или просто ми се искаше да заплача. Сега разбрах защо кутията на Дейвид така ме разстрои — не защото съпругът ми все още си спомняше с умиление нашия сватбен ден, а защото някаква част от мен, която трябваше да има чувства, беше болна, умираща или мъртва, а аз до тази вечер не бях забелязала нищо.

Не знаех кога е станало това, но знаех, че трябва да е било отдавна — преди Стивън (ако не беше така, нямаше да се появи Стивън), много преди Добрата новина (ако не беше така, нямаше да се появи Добрата новина), но след раждането на Том и Моли, защото по онова време бях нещо и някой, най-важният човек на света. Може би, ако водех дневник, щях да открия точната дата. Щях да прочета нещо, записано там, и да кажа, а, да, беше 23-ти ноември, 1994 година, когато Дейвид каза това или направи онова, което ме накара да се отдръпна по този начин? Не, подозирам, че сама съм се затворила, че нещо в мен просто се е пречупило, или пресъхнало, или закърняло, а аз съм позволила да стане това, защото така ми е било удобно. Останало ми беше достатъчно за Том и Моли, но то не се броеше, защото беше просто рефлекс и моите изблици на топлота от време на време бяха нещо подобно на повика да пишкам.

Може би това е наша обща беда. Може би Марк е мислел, че ще открие топлота в църквата и може би всички тези хора от нашата улица, които прибраха бездомни, са мислели, че ще я открият в стаите си за гости, а Дейвид я беше открил на върха на пръстите на Добрата новина — беше отишъл да я потърси, защото бе искал да я почувства още веднъж, преди да умре.

О, не говоря за романтичната любов — безумния копнеж към някого, когото не познаваш много добре. А чувствата, които изпълват работната ми седмица — чувство на вина, разбира се, и страх, и раздразнение, и някои други подли поривчета, от които се чувствам недобре половината от времето, — не са ми достатъчни, не са достатъчни на когото и да било. Говоря за онази любов, която изпълва човека с оптимизъм, с доброта… Къде се беше дянало всичко това? Изглежда, някъде по пътя просто бях изпуснала парата. Накрая, бях разочарована от работата си, от брака си, от себе си и се бях превърнала в човек, който не знае на какво да се надява.

Струваше ми се, че номерът е да се откажеш от съжаленията. В това бе цялата работа. А не бихме могли да се отказваме вечно от тях, защото не е възможно да не правим грешки, за които да не съжаляваме, но най-добрите от нас успяват да докуцукат до шейсетте или седемдесетте си години, преди да се предадат. Аз, лично, издържах до около трийсет и седмата, Дейвид — до същата възраст, а брат ми се предаде на още по-ранна възраст даже. А не бях сигурна, че за съжалението има лекарство. Подозирах, че не.

Новата пациентка ми изглеждаше смътно позната, но не се чувствах много наясно. Малкото туркинче, което бях прегледала точно преди нея, вероятно беше много болно и аз се бях опитала да обясня на майка му с помощта на здравния работник, който знаеше турски, защо изпращам детето на мозъчен скенер. Така че нервите ми се бяха поопънали и отначало не проявих към кожното оплакване на новата пациентка интереса, който ми се щеше винаги да проявявам.

Помолих я да си съблече блузата и тя весело каза нещо за това колко мразела да показва дебелия си стомах на отвратително кльощави докторки. В момента, в който блузата покри лицето й, разпознах гласа. Беше собственост на милата женица от църквата.

— Случвало ли ви се е това и преди?