Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Сигурна съм, че Марк предпочита да говори за нещо друго — казах аз с надежда.

Може и така да е — каза Добрата новина. — Но не мисля, че това ще бъде добра идея. Знаеш ли защо си тъжен, Марк?

— Ами…

— Доколкото мога да кажа, това е преди всичко в сферата на взаимоотношенията и работата — каза Добрата новина, като очевидно не проявяваще интерес от това, което Марк имаше да каже. — И тая работа започва да става сериозна.

— Колко сериозна? — попита Дейвид загрижено.

— Нали знаеш — каза Добрата новина, като кимна многозначително към децата.

— Няма смисъл Марк да стои тук, нали? — казах аз. — Защо не решите въпроса помежду си?

— О, не можем да направим това — каза Добрата новина. — В края на краищата Марк знае по-добре от всички нас колко е нещастен.

— Нима?

Казах това със саркастичен тон, направих саркастична физиономия и даже се опитах да заема саркастична поза, но беше безполезно.

— Да бе. Аз получавам само най-бегло усещане за причините.

— Мога да кажа, че работата и взаимоотношенията горе-долу са всичко — каза Марк.

— Искаш ли да направиш нещо по този въпрос? — попита го Дейвид.

— Добре, д-а-а, нямам нищо против.

— Добрата новина изтърква това от теб — каза Моли съвсем делово. — Ръцете му стават съвсем горещи и после вече не си тъжен. Аз вече не съм тъжна за баба Папагал или за Попи, или за бебето на мама, което е умряло.

Марк едва не се задави.

— Господи, Кейти…

— Трябва да опиташ, чичо Марк. Страхотно е!

— Може ли да си взема още малко шунка, мамо? — попита Том.

— Можем наистина да направим много за теб, Марк — каза Дейвид. — Ако искаш, можеш много неща да захвърлиш след себе си още днес.

Марк избута стола си назад и стана.

— Няма да слушам подобни дивотии — каза той и излезе.

Да се ожениш и да направиш семейство е все едно да емигрираш. Някога живеех в една и съща страна с брат си, имах с него едни същи вкусове и разбирания, но после я напуснах. И иъпреки че не забелязах как това се случи, започнах да говоря с различен акцент, да мисля различно и независимо от това, че си спомнях родната земя с любов, всички следи от нея се бяха изтрили от мен. Сега обаче исках да се върна у дома. Можех да видя, че съм направила огромна грешка, че новият свят не беше това, за което го бяха представяли, и че хората в моята родина бяха много по-нормални и умни от хората, които живееха в избраната от мен страна. Исках той да ме вземе обратно със себе си. Можехме да си отидем при мама и татко. И двамата бяхме по-щастливи там. Той не се отчайваше до самоубийство, когато беше там, а аз не бях съсипана от грижи и чувство за вина. Щеше да бъде супер. Щяхме вероятно да се бием за това коя телевизионна програма да гледаме, но всичко останало… И няма да правим същите грешки като преди. Няма да решим, че искаме да порастваме и да имаме свой собствен живот. Това го опитахме и от него нищо не излезе.

Излязох след него. Отидохме и седнахме в колата за малко.

— Не можеш да продължаваш така — каза той.

Свих рамене.

— Не е невъзможно. Какво ще стане с мен, ако продължа?

— Ще се разболееш. Няма да можеш да отгледаш децата. Няма да можеш да работиш.

— Може би просто защото съм жалка. Мъжът ми си има ново хоби и си е поканил приятел да живее вкъщи. Е добре, хобито му е да спасява души, но… Но, нали разбираш, би трябвало да мога да се справя с това.

— Те са луди.

— Направиха някои наистина поразителни неща. Накараха цялата улица да прибере бездомни младежи.

— Да, но…

Марк млъкна. Не можа да измисли какво да каже. Винаги беше „Да, но…“ и после нищо, когато се споменеха бездомните.

— И във всеки случай, каква реклама си ти за обратната страна? Господи! На трийсет и осем години си, не работиш на пълен работен ден, депресиран и самотен си и си започнал да ходиш на църква, защото си изчерпал идеите си.

— Не съм другата страна. Аз съм просто… нормален.

Разсмях се.

— Да. Нормален. Точно така. Стигащ до самоубийство от отчаяние. Вярно е, че ония вътре са луди, но никога преди не съм виждала Дейвид толкова щастлив.

По-късно същата вечер, отново сгушена в моята гарсониера, аз четях страниците за изкуство във вестника като сериозен възрастен, какъвто се опитвах да стана, и в някакъв преглед на книга някой споменаваше, че сестрата на Вирджиния Улф, Ванеса Бел, била водила „пълноценен и красив живот“. Проследих тази фраза, която водеше до сляпа улица. Какво би могла да значи тя? Как би могъл човек да живее пълноценен и красив живот в Холоуей? С Дейвид? И Добрата новина? И Том, и Моли, и госпожа Кортенза? С хиляда и двеста пациента и с работен ден, който понякога продължаваше до седем часа вечерта? Ако не живеехме пълноценен и красив живот, значеше ли това, че сме объркали нещата? Наша ли е грешката? И когато Дейвид умре, щеше ли някой да каже, че и той е живял пълноценен, красив живот? Такъв ли беше животът, който аз исках да го накарам да спре да води?