Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— И какво?

— Единично посещение ли беше?

— Два пъти.

— Два пъти подред? Или два пъти в живота ти?

— Подред.

— И как е?

— И ти беше там. Имам предвид, че тя, нали разбираш… не й стига една комка за причастие, нали?

— Защо се върна, тогава? Защо не отиде в някоя друга?

— Плаша се, че ако отида в добра църква, ще ми хареса. А там няма такава вероятност.

— Това ли е депресивната логика?

— Ами, да. Сигурно е така, нали?

Паркирах пред къщата и влязохме. Добрата новина и Дейвид седяха в кухнята, приведени над някаква хартия.

— Това е брат ми Марк. Срещнахме се в църквата. Марк, това е диджей Добрата новина.

Стиснаха ръце, а Добрата новина хвърли на Марк дълъг, въпросителен поглед, който съвсем явно го притесни.

— Ще може ли сега и двамата да се разкарате? — казах аз. — Марк и аз искаме да говорим насаме. — Дейвид ми хвърли любовно-наранен поглед, но си събраха нещата и излязоха.

— Мога ли да слушам? — каза Моли.

— Не. Чао.

— Тоя беше и на купона — каза Марк. — Кой е?

— Добрата новина? Духовният лечител на мъжа ми. Вече живее при нас. Или при тях, де. Аз живея в една гарсониера зад ъгъла. Не че децата го знаят.

— А, ясно. Така. Нещо друго напоследък?

— Горе-долу това е.

Разказах му за последните няколко седмици с всичката краткост, която ми позволи и докато говорех, ми мина през ума, че ако някой се нуждаеше от това да бъде отърван от тъгата си, то това беше Марк.

— А ти?

— Ами… нали знаеш. — Сви рамене.

— Какво знам?

— Ходих два пъти на църква за последните две седмици, Това горе-долу е всичко.

Нямаше предвид, че това горе-долу беше цялата му дейност, имаше предвид, че беше на ръба. Марк взимаше наркотици, ходеше да гледа разни банди, мразеше консерваторите, имаше периоди на пълен промискуитет. Ако за пръв път го срещнеш и те накарат да посочиш едно нещо, което той в никакъв случай не прави, то почти със сигурност би посочил ходенето на църква.

— Как стана това?

— Идвах към вас. Чувствах се кофти и мислех, че децата ще ме развеселят, а беше и неделя сутрин и… не знам. Просто видях църквата, беше и точният час и взех, че влязох. Ами ти?

— Търсех опрощение.

— За какво?

— За всичките простотии, които върша — казах аз.

Марк едвам обозря списъка на греховете ми. Като го гледах в този момент, ми изглеждаше смешен. Беше много нещастен мъж, може би дори мислеше и за самоубийство, а нямах и представа какво му е. Всички тези самотни хора… Поне знаехме откъде идват: област Съри. Или поне оттам идвахме аз и Марк.

— Ти не вършиш простотии.

— Благодаря. Но съм човек. Хората така си прекарват времето, вършат простотии.

— Еби му майката. Радвам се, че дойдох.

Дадох му чаша кафе и той запали цигара — беше ги отказал преди десет години — потърсих чинийката пепелник на Маймуната, докато в това време ми разправяше за безнадеждната си работа, безнадеждния си любовен живот и глупавите грешки, които бил направил, и как мразел всеки и всичко, включително и най-близките си, което накрая го доведело до това да слуша някаква жена да пее мелодии от Кралят и аз в десет часа, неделя сутрин.

Разбира се, Добрата новина вече всичко беше разбрал. Седнахме на импровизиран обяд и без някой да го е канил, той нагази миризливото блато, което представляваше животът на брат ми.

— Извинявай, ти може да мислиш, че съм малко, нали знаеш — започна той, — но, когато се ръкувахме… Приятел, ти едва не ми отнесе ръката.

— Съжалявам — каза Марк, повишавайки тон, но обяснимо изненадан. Бях там, когато се ръкуваха, но на мен ръкуването ми се видя съвсем обикновено. Нито за миг не изглеждаше, че може да направи някого инвалид завинаги. — Заболя ли те?

— Заболя ме тук! — Добрата новина потупа сърцето си. — Защото ме заболява, когато разбера, че някое човешко същество, мой ближен, е в беда. И ако някога някоя ръка е викала за помощ, това положително е твоята.

Марк не знаеше какво да направи. Той го огледа оттук-оттам, за да види дали има някакво доказателство за повреда на ръката му.

— Не-е, нищо няма да видиш. Не е нещо, което се вижда. Искам да кажа, чувствам го физически. О-ох. Нали разбираш?

И той запримигва и започна да масажира ръката си, за да демонстрира болката, която Марк неотдавна му беше причинил.

— Но тъгата е абсолютен звяр, когато трябва да се скрие. Истински звяр! Все трябва да изскочи по някое време, обаче от теб тя направо се изливаше.

— О-о — смънка Марк.

Децата дъвчеха с безразличие. Депресираше ме, че те така свикнаха с този вид разговори, че не си правеха труд дори да зяпат насреща ни.