Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Кой ъгъл?

— Можем да отидем с Полин — каза Моли. — Нейната църква я знам къде е.

Полин беше приятелка на Моли от училище. Афрокарибка. Боже господи.

— Не… Мислех за друг вид църква.

— Полин казва, че в нейната било голям купон.

— Какво точно търсим? — каза Дейвид, наслаждавайки се на неудобството ми.

— Просто да… искам просто да седна и да не участвам. Предполагам, че на Полин църквата е от тези, където се участва, нали?

— Защо ти е да ходиш, ако не искаш да участваш? Какъв е смисълът от това?

— Искам просто да слушам.

— Уверен съм, че и на Полин в църквата можем да слушаме.

Това, което търсех, разбира се, беше липса на убеждение. Надявах се на умерен, плах либерал, по възможност младичка викарийка, която да изнесе проповед, да речем, за търсещите убежище и икономическите емигранти или може би за Националната лотария и алчността. И някак по време на този процес да ми бъдат простени прегрешенията, да ми бъде разрешено да не харесвам Хоуп и Щурия Брайън, да ми бъде обяснено, че това, че не съм добра, не значи, че съм лоша. А може би точно такава беше църквата на Полин — откъде да знам? Въпреки това предполагах, че не беше. Предполагах, че църквата на Полин беше несъмнено от онези, където витае просто радостна отдаденост и почит и го предполагах, защото е по-лесно да се робува на расови стереотипи, отколкото да се открие истината. И ето — станах сутринта с мисълта да направя нещо приблизително правилно и в рамките на два часа вече бях намерила повод да се чувствам виновна.

— Те ходят на друг тип църква, нали, мамо? — каза Том.

— Кои са „те“? — попитах остро. Ако ще горя, то и те щяха да горят с мен.

— Семейството на Полин — каза Том объркано.

— Ааа. Помислих, че се опитваш да… Няма значение.

Защото, разбира се, не той се опитваше да е каквото и да било. Аз бях тази. Както обикновено.

Постепенно успях да убедя Моли, че ние принадлежим към Англиканската църква, въпреки че и въпросното обяснение не успя да мине без съответните ужасяващи моменти и започнахме да обикаляме из квартала в търсене на подходящата църква с подходящото изпълнение по подходящото време. Излезе ни късметът още в началото. Моли забеляза няколко енориаши изкопаеми да се клатушкат към входа на Свети Стефан, на две преки от нас. Паркирахме колата отпред. (Ако сте сред тези, които избират забавленията си в зависимост от възможността за паркиране, то определено ви препоръчвам англиканските неделни служби. Можеш да отидеш в десет без пет за проповедта от десет и в единайсет и две вече да си на път. Всеки, който е чакал в продължение на един час на паркинга на стадион Уембли след концерт на Спайс Гърлс, би намерил това за привлекателно.)

Имаше всичко, което търсех. Викарият беше наистина мила женица на средна възраст, която изглеждаше някак засрамена от вярата си. Малобройното паство и липсата на видим интерес към каквото и който и да е ни позволи да седнем на задния ред и да се преструваме, че нямаме нищо общо. Моли, разбира се, беше най-младата от нашата страна в църквата, но аз гордо бях втората най-млада, и то с десет-петнайсет години, въпреки че при двама-трима от тях беше трудно да се определи. Може да се каже, че времето не бе било милостиво към някои от тези хора. Човек трудно можеше да определи кое тук беше причина и кое — следствие.

Изпяхме химна Славни слова за Теб изречени . Лесно беше, фасулска работа, добре запомнен от училище и от разни сватби. Държа да отбележа, че и Моли, и аз енергично и компетентно се включихме в пеенето. След това имаше цитати от Библията, а след това — съобщения. Щеше да се организира благотворителен базар. Хорът го нямаше, защото беше обединил сили с друг хор и правеше нещо друго някъде другаде… Започнах да се отнасям. Никога не бях ходила преди на обикновена църковна служба. Ходила съм на сватби, погребения, кръщенета, коледни песнопения и дори празници на плодородието, но за пръв път ходех на стандартна, слабопосетена неделна проповед.

Всичко ми се струваше толкова далеч от бога — не по-близко от планирания благотворителен базар и много по-далече от мястото, където си представях, че точно в този момент беше приятелката на Моли, Полин. Витаеше усещане за тъга, изтощение и поражение. Това можеше и да е било някога дом божи, както ми се щеше да кажа на някои от събраните там хора, но явно се беше преместил, пуснал кепенците, отишъл някъде, където имаше подобно търсене. След това се оглеждаш и си казваш дали тъгата не беше част от смисъла на всичко това. Тези, които се вдигаха до тук всяка неделя, определено не бяха ходещите на църква за престиж, защото тук не се случваше нищо престижно. Това не беше място, където можеше да видиш и да бъдеш видян, освен ако имаше театрални бинокли, оставени върху седалките. За да стиснеш на някого ръката, трябваше да ходиш двайсет метра. Не, тези хора бяха истинските, крайните, последните бели англосаксонски протестанти на Холоуей, битите, самотните и лишените и ако имаше място за тях в Царството Господне, то го заслужаваха. Само се надявах, че там е по-топло, отколкото тук, както и че има повече надежда и младост, че няма нужда от благотворителни базари и че хорът от ангели не е отишъл да пее някъде другаде, но пък човек имаше чувството, че вероятно е. Райската градина по всяка вероятност е една четвърт пълна с нещастни, стари бабички, които продават недопечени курабийки и одраскани плочи на Мантовани. Всеки ден от седмицата, во веки веков.