Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Бях им хлопнала вратата някъде по време на втората сричка на думата „мнозинство“.

Но, разбира се, открих, че цялата тази идея за обрата ми се върти в главата. Би ли могъл човек да не мисли за това? Дейвид знаеше, че изпитвам чувство на вина едва ли не за всяко нещо и ето, точно затова, той насочи идеята към мен. Подлец! Когато се върнах у Джанет исках да чета и да слушам компактдиска на Еър, който бях взела назаем от долу, но в края на краищата започнах да си правя наум списък на всички неща, за които се чувствах виновна, и дали няма нещо, което бих могла да направя, за да оправя някое от тях. Това, което ме разтревожи, беше, че много лесно си спомнях лошите си постъпки, като че ли те плуваха на повърхността на съзнанието ми през всичкото време и аз можех просто да ги отпеня с лъжица. Лекар бях, добър човек, а все пак имаше нещо…

Номер едно, на първо място в класацията — това, че живеех в гарсониерата. И защото се чувствах виновна, бях усложнила толкова много нещата, с цялото това ставане в шест и всичко останало. Това бе един вид самоналожено наказание и може би това точно можех и да си го простя. (Само че истинската причина да ставам в шест беше, че нямах смелост да кажа на децата, че съм напуснала къщата и трябваше към греха, че живея в гарсониерата, да прибавя и греха на страхливостта. Така че всъщност се почувствах двойно виновна вместо напълно опростена.)

Номер две. Стивън. Или по-скоро Дейвид. Нямаше кой знае какво за казване тук. Бях поела брачния обет и го бях нарушила и не можеше да не съм го нарушила. (Въпреки че имаше смекчаващи вината обстоятелства, както, надявам се, вече сте разбрали.) (Само че, когато се стигне до нещо от този род, няма смекчаващи вината обстоятелства, нали? Винаги, когато гледам шоуто на Джери Спрингър, виновната страна казва на съсипания си съпруг или съпруга: „Опитвах се да ти кажа, че не сме щастливи, но ти не искаше да ме изслушаш.“ А аз в последна сметка винаги си мисля, че престъплението да не изслушваш не заслужава автоматически наказание с изневяра. В моя случай обаче аз наистина мислех, че имам право на защита. Очевидно. Да започнем с това, колко от гостите на Джериж. Спрингър са лекари? Колко от тези травестити и серийни (многодетни) бащи някога са пожелали да се хванат сериозно на работа?) (Може би всички от тях. Може би бях дребнобуржоазна самодоволна критикарка. О, боже!)

Номер три. Родителите ми. Никога не им се обаждах. Никога не ходех да ги видя. (По-скоро отивах, но с огромна досада, отлагане и така нататък.) (Всъщност мислех, че моите родители са по-лоши от всички останали родители. Никога не се оплакваха, никога не изискваха, просто страдаха мълчаливо по начин, който в действителност е страшно агресивен, ако се замислиш за това. Или още по-предизвикателно, опитваха се да проявяват разбиране. „О, не се притеснявай за това. Ти си толкова натоварена — работа, деца. Просто обаждай се, когато можеш…“ Непростимо манипулиращи приказки от този род.) Тук парадоксът обаче е в известна степен успокояващ — тези чувства за вина са вредни за душевното здраве на човека, да, така е. Но хората, които нямат причина да се чувстват виновни, според мен са най-психически нездравите хора, защото за да имаш освободена от вина връзка с родителите си, значи да говориш с тях и да ги виждаш непрекъснато, може би дори да живееш с тях. А това не е добре, нали? Така че, ако това бяха нещата, между които можеше да се избира — постоянното чувство за вина или някаква фройдистка ужасия от рода на пет обаждания по телефона на ден, — тогава бях направила здравия и зрял избор.

Номер четири. Работата. Това изглеждаше особено нечестно. Можеше да се помисли, че самият ми избор на професия сам по себе си щеше да бъде достатъчен, за да ме освободи от безпокойства от този род. Може да се каже, че даже и лош лекар в лош ден би се чувствал по-добре, отколкото добър търговец на наркотици в добър ден, но страхувам се, че това може и да не излезе вярно. Подозирах, че търговците на наркотици имат дни, когато всичко е зън-зън-зън и те отхвърлят работите си една по една и се връщат вкъщи с чувство за добре свършена работа. Докато аз имах дни, когато бях груба с хората, малко им помагах и можех да видя в очите на пациентите си, че те се чувстват отблъснати, неразбрани, пренебрегнати (Здрасти, госпожа Кортенза! Здрасти, Щури Брайън!). И никога не си свършвах писарската работа. Всичките искания от застраховките са пъхнати най-долу в таблата ми за „входящи“, а бях обещала на последното съвещание на центъра, че ще пиша на местния ни избраник в парламента, че на бежанците е отказан достъп до медицинска помощ, а аз не си бях мръднала и пръста дори…