Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Не знаех колко време можех да живея така. Джанет щеше да се върне след няколко седмици, но вече бях започнала да се питам дали Мари щеше да използва апартамента си през лятото и дали можех да си позволя собствена гарсониера наред с ипотеката, две деца, съпруг, Добрата новина и бездомните. И всичко това, без да си задавам въпроса дали този живот си заслужаваше — дали тези два часа на вечер, било то сама или в слушане на Еър с Дик, Мари и Гретхен и в говорене за капацитета на пощенските кутии, щеше да свърши работа през следващите четирийсетина години. В момента имах чувството, че щеше, но все пак смятах, че в момента беше все още рано да подписвам четирийсетгодишен договор за каквото и било.

Но, господи, радвах се на тези скъпоценни два часа. Имах чувството, че бях по-щастлива, отколкото бях била от години насам. Размишлявах. Гледах телевизия по миниатюрния апарат на Джанет. Дори четях литературните критики във вестниците и за двете седмици, прекарани тук, бях прочела седемдесет и девет страници от Мандолината на Капитан Корели. Но бързам да добавя, че за това си плащах нощем. Тези два часа си имаха цена. По време на първата нощ се събудих обляна в пот заради кошмар, след което осъзнах къде бях и къде не бях. Облякох се и извървях пътя до къщи и обратно само за да чуя децата как дишат. Оттогава насам през повечето нощи се събуждам точно в 2:25 и се чувствам отчаяна, гузна и обезумяла от притеснение и страх, след което ми са нужни часове, за да заспя отново. И въпреки това, сутрин пак се събуждам освежена.

В началото на третата седмица, откакто бях в апартаментта на Джанет, се прибрах вкъщи и заварих Том да гледа телевизия с нов приятел. Новият приятел беше ниско, дебело дете с цирей близо до носа и перчем, подобен на тези, актуални в модерните момчешки банди, който единствено акцентираше, а може би дори и се подиграваше с неговата стряскаща непривлекателност. „Нали знаеш с какви лица съм свикнал?“ — сякаш казваше перчемът. — „Ами, виж го тоя!“ Приятелите на Том не изглеждаха така. Изглеждаха красиви и печени. Това да си печен беше много важно за Том. Тлъстини и пъпки (и пухкави кафяво-бели пуловери) нормално го впечатляваха по-малко, отколкото биха впечатлили който и да е друг.

— Здравей — казах ведро аз. — Кой ни е дошъл на гости?

Новият приятел ме погледна и след това се огледа из стаята, като си въртеше главата и се опитваше да открие местоположението на непознатия сред нас. Колкото и съкрушително да звучи, въпреки останалите недъзи, той също така не беше и особено умен. Дори и когато установи със сигурност, че нямаше други в стаята, той пак не отговори на въпроса, по всяка вероятност от страх, че можеше да сбърка отговора.

— Кристофър — измърмори Том.

— Здрасти Кристофър.

— Здравейте.

— Ще останеш ли за чая?

Той отново ме погледна. Не. Нямаше да рискува да го хванат така лесно.

— Тя те пита дали ще останеш за чая — изкрещя Том.

Изведнъж почуствах силно разкаяние и неудобство.

— Кристофър глух ли е?

— Не — каза Том презрително. — Просто е тъп.

Кристофър обърна главата си към Том, а после го блъсна в гърдите, съвсем леко. Том ме погледна и поклати глава, като че ли искаше да каже, че не може да повярва на очите си.

— Къде е баща ти?

— В стаята на Добрата новина.

— Моли?

— Горе. И тя има приятелка на гости.

Моли беше в стаята си с дете, което изглеждаше като осемгодишен женски еквивалент на Кристофър. Новата приятелка на Моли беше дребна, със сивкава кожа, с очила и съвсем откровено смрадлива — никога преди стаята й не беше мирисала така. Въздухът като че ли беше изязъл от котела на някаква вещица и смърдеше на пръдня, нечисто тяло и мръсни чорапи.

— Здравейте. Аз съм Хоуп.

Хоуп — надежда. Господи! Хоуп с почти скандално неподходящото си име е зловещо предупреждение за всички родители на света.

— Дойдох да си играем с Моли. Играем карти. Сега е мой ред.

Тя постави внимателно карта върху купчината.

— Тройка каро. Твой ред е Моли.

Моли сложи карта върху купа.

— Петица купа.

Хоуп беше толкова бъбрива, колкото Кристофър — мълчалив. Тя описваше всяко свое действие. И всичко, което виждаше. И очевидно изпитваше страх от сложни изречения. Затова звучеше като Джанет от Джанет и Джон.

— На какво играете?

— Снап. Това ни е третата игра. Никой още не е спечелил.

— Не е, значи. Да, но вижте… — Започнах да им обяснявам фатално погрешния им начин на игра и че картите, с които играеха, не бяха достатъчни и те се отказаха от играта.