Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Единствените сцени в Междузвездни войни, които мога да издържа, са тихите сцени от втория филм Империята отвръща на удара. Или по-точно преди беше вторият, преди четвъртият да стане първи, което прави вторият трети. Преди две-три години Том обичаше непрекъсното да гледа видеокасетите си с Междузвездни войни, една след друга и по ред.

Първоначално предпочитах Империята отвръща на удара просто защото в него имаше нещо по-различно от непрестанното реване, гърмене и свистене. Но постепенно се научих да обиквам неговото… Как се казва. Послание? Има ли послания в сериите на Междузвездни войни? Все едно. Нещо в него проби дълбоко в мен — исках да съм Люк Скайуокър, заминал сам, за да учи за джедай. Исках да се откъсна от войната. Исках някой мъдрец да ме научи на нещата, необходими ми, за да изживея достойно живота си докрай. Знам, банално е, че го разбрах от детски научнофантастичен филм — трябваше да бъде от Джордж Елиът или Урдзуърт или Виржиния Улф. Но от друга страна, точно това е, нали? Нямам време и енергия за Виржиния Улф, което значи, че съм принудена да тьрся смисъл и утеха в касетките на Междузвездни войни на сина ми. Трябва да съм Люк Скайуокър, защото не знам коя друга да съм.

Когато Майнуната и приятелчетата му се преместиха на нашата улица, остро осъзнах, че трябва да мисля. Всъщност, като че ли животът не може да продължава без мисъл. Не можех да разбера кой беше прав и кой крив, домът ми беше пълен с хора, които не познавах… Всъщност, побърквах се. Така че трябваше да го направя, нали? И разбира се, това беше егоистично, прищявка, гадно, но имах чувството, че не мога да разбера как да бъда добра, без да съм лоша. Всеки би разбрал. Кентърбърийският архиепископ, Мириъм Стопард, който и да е. Нали? И това не значи, че по-малко обичам децата си, както и че по-малко обичам съпруга си (не мисля, че е така, но това е сред нещата, за които трябва да мисля)…

Изнесох се. Или нещо такова. Само че никой не знаеше. Е, Дейвид и Добрата новина знаеха, както и една колежка на име Джанет, по причини, които по-късно ще изясня, но Том и Моли не знаеха, поне не и до този момент. Живеех или поне спях и живеех в гарсониера на една пряка от къщи, слагах децата вечер да спят, навивах часовника за шест и петнайсет сутринта, обличах се и директно се връщах в семейния дом, без да закусвам, без да пия чай, с нощница и халат в найлоново пликче, за да съм там в шест и половина. Децата нормално трябва да бъдат събудени час по-късно, но бях там да не би, колкото и малко вероятно да беше, някое от тях да се събуди по-рано. (Сега те рядко се будят нощем, но когато го правят, Дейвид се занимава с тях, по простата причина, че аз съм човекът в семейството с истинската работа.) След това се преобличах, за да избегна и най-малките съмнения, които биха могли да се появят у децата — въпреки че трябваше наистина да са доста мнителни за да заподозрат, че майка им ги е напуснала, предвид, че вечер ги слага да си лягат, а сутрин закусва с тях, — прекарвах допълнителния час в четене на вестника, който носех със себе си. На теория излиза, че спях по един час по-малко, но това не беше проблем, защото на практика имах чувството, че спях с един час повече вследствие на ободрителното въздействие на нощите, които прекарвах сама.

Не плащах за стаята. Беше собственост на Джанет Уолдър, третият човек, който знаеше за новото ми битово положение. Джанет работеше в медицинския център, но се беше върнала обратно в Нова Зеландия, за да види новородената си племенница. Всъщност, ако не беше племенницата на Джанет, никога нямаше да реша да се изнеса. Като крадците, които никога не биха откраднали портфейл, ако не стърчеше от джоба на собственика. Всичко се свежда до определени възможности — просто случайно спомена, че ще остави стаята празна, и в рамките на няколко секунди аз взех решението. Все едно — бях безсилна пред изкушението, сетивата ми бяха надмогнати. Чува спокойствието, усещах вкуса на тишината, миризмата на уединението и го желаех повече от всичко друго досега. (И какво говори това за мен? Що за сенсуалист е този, който жадува за пустота?) И след това на място, за секунди измислих моя план, защото необходимостта е майка на изобретателността. Прибрах се вкъщи, казах на Дейвид какво щях да правя и го направих.

— Защо? — попита той.

— Заради всичко — отговорих му аз. — Заради Добрата нонина, заради Маймуната и защото ме е страх от всяко следващо нещо, което би могъл да направиш. — „И защото изчезвам — щеше ми се още да му кажа. — Защото всяка сутрин се събуждам и от мен е останало все по-малко.“ Но не можех да му кажа това, защото не знаех дали имам право, а и никога нямаше да разбера, ако не получех джедайска подготовка.