Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Може ли да дойда утре? — попита Хоуп.

Погледнах Моли за някакъв признак на неохота или силно отвращение, но лицето й беше маска на дипломатичност.

— Ще видим — казах аз.

— Нямам нищо против — отвърна Моли бързо. — Наистина.

Прозвуча странно като изказване на малко момиче относно вероятна среща с новата й най-добра приятелка, но аз направих пас.

— Ще останеш ли за чая, Хоуп?

— И за това нямам нищо против — каза Моли. — Нека остане, ако иска. Наистина. Ще ми се отрази добре.

Последната й фраза, изречена искрено и весело, ми обяснява всичко, което ми беше необходимо да знам за нашите гости.

Какъвто ми е късметът, то се знае, че беше мой ред да готвя. Дейвид и Добрата новина си стояха в спалнята и крояха планове. Кристофър и Хоуп останаха за чая. Яденето премина в почти пълно мълчание, като изключим по някой коментар на Хоуп, представляващ част от главно изречение — „Обичам пица!“, „Майка ми пие чай!“, „Харесва ми тая чиния!“. Тъй като Кристофър, изглежда, можеше да диша само през устата, неговото хранене беше някаква плашеща какофония от пръскане на слюнки, пъшкане и плюскане, които Том наблюдаваше с крайно отвращение. Хората говорят за лице, което само майчиното сърце може да обича, но цялото същество на Кристофър можеше да изопне емоционалните връзки и на майката далеч над предела на еластичност. Никога не бях срещала дете, предизвикващо по-малко обич, макар че трябва да призная, Хоуп с миризмата си, която нито храната, нито присъствието на други хора можеха да отслабят, беше в единоборство с него. Кристофър избута чинията, която беше пред него.

— Свърших.

— Не искаш ли още малко? Има още едно парче.

— Не. Не ми хареса.

— На мен пък ми хареса — каза Том, който нито веднъж досега не беше изразил одобрение към нещо, сготвено от мен, защото никога досега не беше имал възможност да накара подобен род одобрение да звучи агресивно.

Кристофър обърна главата си, за да открие източника на тази реплика, но след като го откри, не можа да измисли никакъв отговор.

— Аз обичам пица — каза Хоуп за втори път.

Обикновено при такова повторение човек можеше да бъде сигурен, че Том ще скочи и ще накъса на парчета досадника, но изглежда, че му беше писнало — той само завъртя очи нагоре.

— Телевизорът ви е прекалено малък — каза Кристофър. — И той не’й много силен. Когато това нещо там гръмна, хич не се чу.

— Защо не каза да го засилим — каза Том.

Отново Кристофър обърна главата си сковано като някакъв робот-прототип и отново не се чу никакъв отговор. За четирийсет и пет минути Кристофър постави под въпрос моята лоялност към общото образование. Изведнъж у мен се появи подозрение, че глупостта е заразителна и ми се прииска незабавно да изхвърля това дете от къщата си.

— Къде живееш, Кристофър? — попитах го аз, опитвайки се да намеря тема на разговор, по която той би могъл да има някакъв принос.

— Съфолк Райз — каза той със същия заядливо-отбранителен висок тон, с който другите деца изговарят фразата: „Е, пък няма!“

— И харесва ли ти там? — попита Моли.

Друго дете би могло да бъде заподозряно в опит да се присмее на социалното му положение, но не и Моли. Страхувам се, че тя просто се опитваше да направи най-доброто, което можеше.

— Добре е. По-хубаво от тук. Тук е дупка.

Начинът, по който Том избра момента, беше изключително показателен. Той изброи до десет или може би до двайсет или трийсет и докато броеше, оглеждаше Кристофър, като че ли обмисляше шахматен ход или изключително сложна диагноза. После стана и фрасна съвсем спокойно Кристофър точно по цирея, който когато го разгледахме по-отблизо, се оказа, че се е пръснал и яркожълтото му съдържание се бе разтекло по цялата буза на притежателя си.

— Съжалявам, мамо — каза Том тъжно, докато излизаше от стаята, изпреварвайки първия етап от наказанието си, което още не му беше наложено. — Но трябва да ме разбереш поне малко.

— Сега се разкайваме за вината си — каза Дейвид, след като Кристофър и Хоуп си отидоха. (Майката на Кристофър, едра, приятна и съвсем обяснимо разочарована жена, не изглеждаше особено изненадана, когато разбра, че Кристофър е бил ударен и не прояви особен интерес към моето дълго и подробно описание на наказателните мерки, които възнамерявахме да вземем.)

— Какво значи това?

— Ние всички сме виновни, нали така? — ентусиазирано се намеси в разговора Добрата новина.

— Ти винаги си ме карал да вярвам в това.