Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Нея никога никъде не я канят — обясни Моли.

Толкова са различни синът ми и дъщеря ми, особено в настоящия момент. Синът ми може да каже същото, за да оправдае обратния курс на действие. Някой, който никога никъде не е бил канен, щеше да бъде ipso facto (по силата на този факт) изключен от всеки купон, който Том би решил някога да направи.

— Ама тя е миризлива — изтъкна Том.

— Да — каза Моли, почти с нежност. — Но тя не е виновна за това.

— Виновна е.

— Защо?

— Защото може да се изкъпе. И да използва дезодорант. И да не пърди през всичкото време, нали?

— Мисля, че може. Да.

Бях поразена както от важността на този спор (в последна сметка той се отнасяше за нещо не по-малко от това в каква степен сме задължени ние към ближните си и дали е наш дълг да обичаме всички независмо от личните им качества), така и от формата, която беше придобил — а именно пускането на газове от страна на едно дете. Потиснах смеха си, защото въпросът беше сериозен. Идеята да се пътува в малка семейна кола до някакъв увеселителен парк заедно с Хоуп не беше никак смешна.

— Защо просто не направиш голямо тържество за рождения си ден и не поканиш и Хоуп на него?

— Може да прави каквото иска — каза Дейвид.

— Разбира се, че може да прави каквото иска. Просто държа да се уверя, че наистина иска точно това. Не искам един ден да гледам снимките от деветия рожден ден на Моли и да се чудя с кого, по дяволите, го е прекарала.

— Защо не? Ние почти никого не познаваме вече от хората, които са на сватбените ни фотографии.

— Да. И виж какво…

Прекъснах се навреме. Горчиви размишления за развалината, в която се беше превърнал нашия брак, не бяха подходящи точно в този момент.

— … Виж каква беше причината за това.

От престараване да завърша изречението си гладко бях започнала да говоря като източноевропейски студент, изучаващ английски на разменни начала.

Ако човек обаче искаше да види каква беше причината, би могъл да намери и по-добра илюстрация на това как бракът ни се беше превърнал в развалина. През последвалите няколко години Дейвид се беше присмивал, дразнил и предизвиквал всички наши гости на сватбата, приятелите, колегите, роднините ни, години наред, докато не прекъснаха всякакви отношения с нас.

— Рожден ден ми е. Мога да правя каквото си искам.

— Има още две седмици. Защо не изчакаш, преди да й кажеш за всеки случай? Не е като да е много заета.

— Защото не искам. — И тръгна към телефона с повече злобно самодоволство, отколкото ми се струваше подходящо по принцип за подобен акт на безкористна щедрост.

И така. Да обобщя: желая да ми бъдат простени лошите постъпки (включващи изневяра, неуважение към родителите, гадно държание с човек, който е на ръба на психична неадекватност, тоест Щурия Брайън, и това, че стигнах чак дотам, да лъжа децата си къде живея), въпреки това няма да простя на тези, които злоупотребяват с мен, ако ще да са осемгодишни момиченца, чиито единствени престъпления са, че миришат лошо. И имат сивкава кожа. И не са много умни. Така. Ясно. Нека помисля малко по въпроса и пак ще говорим.

Дори не знаех, че ще кажа думите, преди устата ми да ги изрече, а след това се почувствах леко отпаднала. Може би се чувствах отпаднала още преди това — все пак беше неделя сутрин и все още не бях яла, въпреки че излязох от гарсониерата преди два часа. Може би, ако бях изяла купа царевични пръчици веднага щом се прибрах, нямаше да кажа нищо.

— Отивам на църква. На някой друг ходи ли му се?

Дейвид и децата продължително и любопитно ме изгледаха. Като че ли наред с ексцентричното си изявление, щях също така и да направя нещо ексцентрично, като това да се съблека гола и да се развилнея с кухненски нож в ръка. Внезапно се зарадвах, че не беше моя работа да обяснявам на никого, че ходенето на църква е напълно здравословно занимание в свободното време.

— Казах ли ти?

— Какво си ми казал? Кога?

— Отдавна. Когато татко започна да подарява нещата ни. Казах, че накрая ще трябва да ходим на църква.

Бях забравила за това. Значи Том се оказа прав, и то по начин, който никога не би предположил.

— Това няма нищо общо с баща ти — казах аз. — И никой не е задължен да ходи където и да било.

— Аз ще с дойда с теб — каза Моли.

— Коя църква? — попита Дейвид.

— Добър въпрос.

— Онази зад ъгъла.

Все трябваше да има някоя зад ъгъла. Те църквите са като будките за залагания. Винаги има по някоя зад ъгъла и човек, ако не ги използва, дори не им обръща внимание.