Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Има ли някаква възможност Добрата новина да си намери друго място за живеене?

— Това наистина ли те притеснява?

— Да, разбира се.

— Добре. Ще му кажа, че трябва да си върви.

— Просто така?

— Просто така. Не съм сигурен обаче, че ще има кой знае каква разлика. Искам да кажа, той пак ще бъде у нас през цялото време. Работим заедно. Колеги сме. Офисът ни е у нас, вкъщи.

— Добре.

Размислих по този въпрос и реших, че Дейвид е прав — нямаше да има голяма разлика. Не исках Добрата новина да живее в къщата ни, защото не го харесвах, но този проблем нямаше да се реши с неговото преместване да спи нощем в друга къща. Бях изхабила едно от трите си желания.

— Какво точно работите?

— Моля?

— Казваш, че Добрата новина и ти работите заедно? Какво правите?

Една жена от съседната маса ме погледна, погледна за малко на другата страна, а после погледна Дейвид. Тя очевидно се опитваше да проумее какви са отношенията ми с този мъж. Току-що му бях казала, че ще се нанеса да живея при него, а сега пък — с доста голямо закъснение вече, сигурно си мислеше тя — се опитвах да разбера какво работи.

— Ха! Добър въпрос!

Когато нормалните хора реагират на някой въпрос по този начин, това има шеговит оттенък. Нали разбирате: „Добър въпрос! Гледай си работата! Да пукна, ако знам!“, нещо от този род. Но Дейвид искаше да каже: „Хм! Как да ти обясня, толкова е сложно!“

— Благодаря.

Жената от другата маса улови погледа ми. „Не отивай да живееш при него!“, опитваше се да ми каже тя. Опитах се да й отговоря, като използвах същия метод: „Няма страшно! Женени сме от хиляда години! Но напоследък някак изгубихме контакт! Духовен обрат!“ Не бях сигурна дали тя успя да разбере значението обаче. Беше прекалено наситена информация за предаване без думи.

— По-скоро сме на стадий стратегия. Нямаме все още истински проекти налице, но сме в процес на обмисляне.

— И какво обмисляте?

— Мислим как да убедим хората, които имат доход над средната работна заплата, да подаряват частта, с която тя надвишава средната. В момента правим изчисления.

— И как вървят?

— Ами, нали знаеш. Трудно е. Не е така просто, както изглежда.

Не си измислям. Точно това каза в ресторанта Царицата на кърито . Повярвайте ми.

— А пишем и един вид книга.

— Книга?

— Да. Ще я наречем Трудно е да бъдеш добър. Тя е за това как човек трябва да живее живота си. Нали разбираш, предложения. Как да прибереш бездомен, как да раздаваш парите си, как да постъпваш с неща като собственост и не знам още какво, Третия свят и други подобни.

— Значи тази книга е насочена към служители на Международния валутен фонд на най-високо равнище?

— Не, не. Тя е за хора като теб и мен. Защото ние се объркваме, нали така?

— Така е.

— Не мислиш ли, че идеята е добра?

— Фантастична е.

— Не иронизираш ли?

— Не. Книга, която да ни казва как да мислим за всичко. Ще си я купя.

— Ще ти подаря една.

— Благодаря.

Жената от съседната маса не се опитваше вече да улови погледа ми. Вече не бяхме съмишленички. Тя реши, че и аз съм точно толкова луда, колкото и Дейвид, но аз не исках и да знам. Тази книга страшно ми трябваше и щях да вярвам на всяка дума в нея, щях да изпълнявам всяко нейно предложение, колкото й неразумно да бе то. Трудно е да бъдеш добър щеше да стане рецептата, която милата женица отказа да ми даде. Всичко, което трябваше да направя, беше да потисна у себе си скептицизма, който ме правеше човек.

Когато се прибрахме вкъщи, намерихме Добрата новина заспал в креслото с отворен на гърдите му бележник. Докато Дейвид слагаше чайника, аз взех внимателно бележника и го погледнах крадешком. „ВЕГЕТАРИАНЕЦ ИЛИ МЕСОЯДЕН?????“, пишеше там с големи червени букви, „ЕКОЛОГИЧНО ЧИСТО РАЗРЕШЕНО???? Вероятно.“ Без съмнение книгата щеше да ни каже как да изхранваме четиричленно семейство с екологично чисто месо, след като сме раздали по-голяма част от доходите си. Оставих внимателно бележника там, откъдето го бях взела.

— Гот ли беше?

— Жестоко — казах аз. — Обаче много ме боли главата, ще се пръсне.

Дейвид пристигна във всекидневната с три чаши чай.

— Съжалявам — каза той. — Ти не ми каза.

— Боли ме главата от известно време. От няколко дни. Някой да има някаква идея?

Дейвид се засмя.

— Нали познаваш Добрата новина. Той е пълен с идеи, но не мислех, че ще се заинтересуваш.

— Интересувам се от това да ми мине главата. Кой няма да се интересува? И не мога да взимам повече парацетамол. Цял ден се тъпча с него.