Ник Хорнби: Трудно е да бъдеш добър

— Не искаш ли да живееш при някой? — каза Моли.

— Че как да не искам! — възкликна Брайън. — Мислех, че ще живея при жена си. Но пък не можах да си намеря такава.

— Мамо — каза Моли.

Започнах зловещо да кашлям и станах да си сипя чаша вода.

— Мамо — повтори Моли, след като свърших с водата и също така дадох дълго обяснение за това кое мислех, че ме беше накарало така да се закашлям.

— Искаш ли още малко? — попитах я аз.

Не ми обърна внимание.

— Маа-мо…

— А ти, Том? Дейвид? Добрата новина?

Знаех, че рано или късно щеше да се наложи да оставя дъщеря си да говори. Някой ден тактиките на отлагане щяха да се изчерпят, но се надявах до този ден да оставаха поне още няколко години.

— Искате ли да станете, деца?

— Маа-моо!

— Моли, не е прилично да се говори, когато… когато… когато никой не иска да те слуша.

— Мамо, може ли Брайън да дойде да живее у нас?

— Благодаря — каза Брайън. — С най-голямо удоволствие. Там, където съм в момента, ми е много самотно, щото не познавам никой и няма нищо за правене. Ще ми станете семейство. Ще се грижите за мен така, както правеше преди мама.

— Какво е станало с твоята майка?

— Нищо не е станало — казах остро, въпреки че още докато го изстрелвах, усещах, че беше неадекватен отговор, провокиран от паника.

— Умря — измърмори Брайън. — Каза, че няма, ама взе, че умря.

— Това е много тъжно — каза Моли. — Нали, мамо?

— Така е — признах аз. — Много тъжно.

— Затова Брайън трябва да живее тук.

— Благодаря — повтори Брайън. — Ще е много хубаво.

— Моли, Брайън не може да живее тук.

— Може, нали, татко? — каза Моли. — Маймуната живя у нас за известно време, Брайън. Така че, щом Маймуната може, можеш и ти.

— Може дори и за малко — услужливо отвърна Брайън. — Не е нужно да е завинаги.

— Няма проблеми — отсече Моли. — Нали, татко? Завинаги? Ние така правим. Много е яко. Грижим се за бедните. Много сме добри. Всички мислят така.

— Аз не съм беден — каза Брайън. — Имам пари.

— Ти си от другите бедни — каза Моли.

Том, който до този момент беше зловещо тих, рязко стана на крака. Треперенето на долната му устна предвещаваше избухване.

— Ако той дойде да живее тук…

— Сядай, Том — казах му аз. — Аз ще се оправя с това.

— Няма. Защото татко ще ти каже какво да правиш и ти ще го направиш. А татко ще каже…

— Бягай да гледаш телевизия. Хайде, скачай!

Смътно разбирах, че това беше другият преломен момент в историята на семейството ни. Не само защото имаше вероятност Щурия Брайън да дойде да живее у нас до смъртния ми час, че и по-дълго — това щеше да си ни определи така, както тебеширената линия определя разположението на труповете на убитите, — но и защото, ако станеше обратното, ако кажех на Брайън, че не може да живее у нас, то нещата можеха и за в бъдеще да се променят.

— Моли, Брайън… Не можеш да живееш тук.

— Защо не? — попита Моли.

— Да, бе, защо не? — повтори Брайън. — Как така ти имаш право на семейство, а аз не?

— Така е — каза Моли. — Не е честно.

Права беше, разбира се. Не е честно. Излиза, че любовта е точно толкова недемократична, колкото и парите. Натрупва се у хората, които и без това си имат предостатъчно — хората със здрав разум, здравите, обичливите. Обичана бях от децата си, от родителите си, от мъжа си, по всяка вероятност, от приятелите си. Брайън нямаше такива хора около себе си и никога нямаше да има. Но колкото и да искаме да дадем малко и на другите, не можем. Ако съществуваше някога човек, който да има нужда от семейство, което да се грижи за него, то това беше Брайън. И като се има предвид, че Брайън познаваше едно единствено семейство, и то се оказа нашето, нормално беше ние да сме хората, които да му предложим гостоприемство. Улових погледа на Дейвид. Знаеше, че пътят, по който бях поела, беше хлъзгав, заледен, и че никой не можеше да стъпи на него, без да се плъзне до края му.

— Моли, стига вече. Няма да водим този разговор пред Брайън. Невъзпитано е. И не е нещо, което се решава за две минути.

— Ще изчакам — каза Брайън. — Нямам работа тази вечер.

Но накрая си отиде, след чаша чай и шоколадче марс. Закарах го обратно до новия му дом (или по-точно до ъгъла на улицата — сега, когато отново бяхме останали насаме, той възвърна голяма част от предишната си мнителност и отказа да ми покаже къде живее).

— Благодаря — каза той, докато излизаше от колата. — А за другото ще ми кажеш утре, нали? Защото ако ще се местя, ще трябва да кажа на ония там. И ще трябва да си опаковам багажа.