Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Никой не се включи.

Свърши се. Излях съдържанието на гърлото си върху цялото си семейство и нищо повече не беше останало.

— Нали няма да се развеждате? — попита Моли.

Плачеше, но нали пък в това беше смисълът.

— Не и ако си добра — казах й аз.

Беше ужасно да се каже такова нещо на дете. Знам. Но по един изродски начин беше и подходящо.

За пръв път от месеци насам ми се наложи да вляза в книжарница. Трябваше да купя подарък за рождения ден на баща си. Не знаех какво да му взема, а той не знаеше какво иска, така че безцелно се лутах насам-натам. Преди прекарвах с часове в книжарниците, знаех повечето книги какви са, какво значеха, но сега бях просто смутена и малко паникьосана. Взех от полицата книга на някаква млада авторка и прочетох задната корица. Помислих си, че може би ще ми хареса. Бях прочела наполовина Мандолината на Капитан Корели, когато се изнесох от апартамента на Джанет и въпреки че оттогава насам нямах никакъв допълнителен напредък, имаше вероятност да се опитам да прочета и нещо друго по някое време през следващите хиляда години. Но докато се опитвах да реша дали книгата беше подходяща за мен, установих, че вече не притежавам способността да го направя. Откъде да знам дали щеше да ми хареса или не? Как се разбира? С удоволствие бих приела масаж на раменете. Щях да се зарадвам на една седмица плаж в полудрямка до плувен басейн. Щях да се зарадвам на един голям джин с тоник, стига да не ми се налагаше да правя каквото и да било след това. Щях да се зарадвам на малко шоколад. Но книга… Тази беше за едно момиче, което в резултат на политическо преследване бива принудено да напусне родината си в Африка и да живее в смесения расово квартал Бромли, където се запознава и се влюбва в млад, бял расист, скинар и балетист. Все едно Били Елиът се е събрал с Дивите лебеди, за да режисира Ромео и Жулиета, пишеше в рекламата на гърба. Върнах книгата обратно на полицата, не защото ми звучеше тъпо, а защото не съм била принудена да напускам африканската си родина и не живея в Бромли. Наистина. Наистина, точно заради това! Това беше логиката, която използвах, за да реша. Това, разбира се, значеше, че с много малко се различавах от Попи, нашата котка, която бяхме намерили смазана на улицата, въпреки че бях успяла да остана донякъде три-, а не двуизмерна и все още бях запазила вътрешностите си. Попи обичаше да я галят, аз обичам да ми масажират раменете. Попи обичаше риба, аз обичам шоколад. Попи обичаше да спи на слънце и щеше да остави тази книга на полицата по абсолютно същите причини, по които го направих и аз. Толкова се уплаших от сравнението, че веднага закупих книгата, още преди да намеря нещо за татко. Нямаше да позволя да се превръщам в домашен любимец. Нямаше да го позволя.

Биографии. Щеше ли да хареса някоя биография? Хитлер? Монтгомъри? Дикенс? Джак Никлаус? Жената от Истендърс, дето беше собственичка на кръчмето? Но пък татко не си пада много по кръчмите, така че надали… Господи, Кейти. Не ставаше въпрос за кръчма. Смисълът на тази книга беше, че жената беше играла в Истендърс. Татко не гледа Истендърс. Ето защо няма да му купиш книгата. Намерих обнадеждаваща биография на Господ, в размер, подходящ за подарък на щанда Предпоръчителни. Тъкмо я понесох към касата, когато видях някаква книга за Ванеса Бел, художничката, сестрата на Вирджиния Улф, жената, която според това, което пишеше в анотацията за книгата, беше живяла богат и красив живот. И така, купих и нея, за да видя как се прави това. И когато Дейвид и Добрата новина завършат Трудно е да бъдеш добър , щяхме да седнем и да обменим опит.

Дейвид пак започна да пише фирмени брошури. Беше изгубил интерес към романа си, а дори и да беше озлобен — какъвто вече не беше, — нямаше начин да изрази яростта си в местния вестник, защото беше отстранен, детрониран, победен. Вече имаше нов, още по-озлобен, най-озлобеният човек в Холоуей, както и предполагах, че трябваше да бъде. Ако новият автор не беше по-озлобен от Дейвид в най-озлобеното си състояние, то щеше да е вторият най-озлобен човек в Холоуей, а това на хартия би изглеждало доста неубедително. А и без това, хората непрекъснато стават все по-озлобени. Неминуемо беше нивото на озлобеност на Дейвид да напомня малко края на 90-те. Никога нямаше да успее да задържи титлата завинаги така, както и Мартина Навратилова нямаше начин вечно да остане шампион на Уимбълдън. По-млади, по-зли хора се появяват на сцената. Новият симпатяга току-що беше отправил апел за затваряне на всички обществени паркове под предлог, че били магнит за гейове, кучета, алкохолици и деца. Наложи се да вдигнем ръце в израз на поражение. По-добрият беше победил.