Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Последваха едно две изсумтявания, цъкане с език, клатене на глави, разменени погледи, последвани от повдигане на вежди. Майк беше заобиколен от гей актьори, служители от Националаната здравна служба, учители, психоаналитици, хора, чиито сърца кървяха направо през скъпите им фланелки, марка Геп и дори и някога да им се случеше посред нощ да си помислят, че бездомните сами са си виновни и че всичките взимат наркотици и имат банкови сметки по-големи от техните, то никога не биха го казали на глас, в будно състояние, а камо ли на празненство. Майк си беше сбъркал публиката и вследствие на това, промени настроението в стаята. Преди две минути Дейвид говореше на множество тъпо гледащи лица. Никой не му мислеше злото, но пък и никой не беше готов да дари съществена част от дома си за каузата. Сега вече беше друго. На чия страна бяха? Щяха ли да се съюзят с десните сили на злото, тоест с Майк? Или щяха да застанат на страната на тези ангели (леко ексцентричните, вероятно заблудени, но все пак ангели)? „Ура за ангелите!“, крещяха психоаналитиците. „Долу десните сили на злото!“, викаха гей актьорите. Е, не, че наистина се викаше. Прекалено бяха сдържани за подобно нещо. Но Майк определено получи малко повече пространство от преди. Хората се отдръпнаха от него, все едно че всеки момент щеше да се пусне да изиграе някой раздвижен танцов номер.

— Ако така виждаш нещата, значи няма да те интересува това, което имам да казвам.

— Така е, но не съм си свършил бирата.

— Тогава, моля, свърши си бирата. Но ще може ли да те помоля да си запазиш вижданията за себе си? Не съм уверен, че останалите се интересуват от тях.

— Щото са все надути сноби.

Пространството около Майк още повече се разшири. Спокойно можеше да изиграе някоя брейк-денс стъпка, без да падне върху нечия глава. Дори и братът му шегаджия се беше отдалечил. Майк нарече Дейвид така, както повечето хора в стаята се страхуваха да бъдат наречени. Все пак всички се стараем да се внедрим, да станем част от кварталната общност. Искаме Майк да е един от нас и самият Майк да ни иска за съседи. Е, сигурно е вярно, че е платил неколкостотин лири за тази къща през шейсетте, когато никой от нас не е искал да живее тук, докато някои от нас платиха преди една-две години по четвърт милион за къщите си. (Но не и Дейвид и аз! Ние преди десет години платихме за нашата къща сто хиляди.) Но това прави ли ни сноби? Все пак в днешно време и къщата на Майк струва четвърт милион. Но, разбира се, не това е въпросът. Въпросът е, че сме от тези хора, които могат да си позволят да платят четвърт милион за една къща (или по-точно сме от онези хора, на които банките са готови да заемат четвърт милион за една къща), което ни прави от този тип хора, които дават пари на просяците (и нищо чудно, предвид, че можем да дадем четвърт милион за една къща). А стигаме и до кръчмата в дъното на улицата, в която е възможно Майк едно време да е пил, но която вече е с нови собственици и клиентела. Там вече сервират испански наденици с някакви панирани филийки под тях и разни такива за по десет лири и тя вече не е кварталното кръчме. Нека си го кажем правичката, виновни за това са снобите, както и за други неща, като например, това, че готиното дюкянче на ъгъла сега е станало магазин за екологично чисти колбаси… Ех, доста грехове сме натрупали.

И така, напускането на Майк (трясна си чашата на секцията и намусено си тръгна) беше едновременно благословия и поражение, защото макар да ни беше гузно за бездомните, гузно ни беше и за това, че не успяхме да приобщим Майк, затова че вече не се чувства част от собствения си квартал. Може би това двойно чувство за вина щеше да помогне и на Дейвид, защото при толкова много събирателна вина, натрупана в стаята, снобите умираха да направят нещо за компенсация. Искаха да направят нещо смело, нещо трудно, за да докажат, че не са сноби, че са добри, внимателни хора, които не ги е страх от трудностите. Ако точно в този момент беше поискал хората да си подарят къщите, двама-трима можеше и да се навият. Една спалня — ха! Нищо работа!

Дейвид усети настроението и изстреля отстатъка от речта си, докато в това време Добрата новина стоеше до него със самодоволна физиономия. Искали ли тези хора да са като Майк? Не искали ли да направят нещо по-добро от всичко, което са правили досега? Защото Дейвид не го интересува какво правели в момента — колко хуманни били професиите им и колко давали за благотворителност, защото нищо няма да промени положението на индивида така, както това. Шест месеца без да се ползва стаята за гости можело да спаси един човешки живот, защото с дом и постоянен адрес, с място, където да се изкъпят и обръснат, тези младежи щели да кандидатстват за работа, а така можело да изкарват пари, да имат доходи и самочувствие и възможността да изградят живот, който да не зависел от подобни намеси…