Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Аз съм на четирийсет и една години — каза Дейвид. — И прекарах половината си живот в това да съжалявам, че не хванах 60-те години. Чета за енергията и си представям как е звучала музиката, когато не си я чувал вече хиляда пъти, по времето, когато наистина е значела нещо, и винаги съм тъгувал, че светът вече е друг. Да, Лайв Ейд ме развълнува, но човек разбира, че тези проблеми… са станали прекалено големи. Никога няма да изчезнат. Не можем да променим света, но можем да променим улицата си и ако ние променим нашата, може би други ще поискат да променят своята. Избрали сме десет младежи, които живеят трудно. Добри деца са. Не са пияндета, нито наркомани, крадци или психопати. Това са хора, на които животът е тръгнал трудно, влошил се е, но не по тяхна вина. Може би пастрокът им ги е изхвърлил, може би някой техен близък е починал и не могат да се справят… Но ние гарантираме за тях. Ако успея да намеря десет свободни стаи за тези деца, това ще е най-великото нещо в живота ми.

— Вие ще вземете ли? — попита някой.

— Разбира се — каза Дейвид. — Как очаквате, че мога да искам подобно нещо от вас, ако нямах готовност да направя сьщото.

— Мога ли да попитам, къде ще го сложим? — Това от госпожата, която и без това вече издържаше две деца, духовен гуру и съпруг, който беше изгубил всякакво желание за работа.

— Ще го уговорим, когато останем насаме — каза Дейвид. — Има ли някой, който да иска да поговорим повече по въпроса.

Четирима човека вдигнаха ръце.

— Четирима са малко. Трябват ми още.

Още една ръка и след това нищо.

— Добре, половината сега, половината после.

Странно, но цялата стая спонтанно започна да ръкопляска и почувствах, че все едно ще зарева с онези сълзи, които задавят човек в края на сантименталните филми.

Добрата новина и Дейвид заведоха славната петорка в кабинета му (кабинет, който вероятно щеше скоро да се превърне в спалня), докато останалите останахме да гледаме. Напомняше на сватба, онази част, в която младоженците и свидетелите отиват в дъното на залата да се подписват, докато гостите в това време им се усмихват и не знаят какво друго да правят. (Дали не трябваше да се пее в този момент? Може би. Може би трябваше да запеем Имаш приятел или Сам не ще вървиш, нещо, при което светското влиза в досег с духовното.)

За протокола, петте доброволчески семейства са:

1) Саймън и Ричърд, гей двойката от номер 44.

2) Джуд и Робърт, двойката, наближаваща четирийсетте, които, както някой ми каза, не могат да имат деца, и са се опитвали да осиновят, но без особен успех. Те живеят на номер 6.

(Така че за тези от вас, които се чудят защо тези хора правят това, което правят — вече нишката се разплита…)

3) Рос и Макс, живеят срещу нас на номер 29. Нищ не знам за тях, защото съвсем наскоро се нанесоха на нашата улица, като изключим, че 1) имат дъщеря на възрастта на Моли и 2) малко преди да се промени, Дейвид ми каза, че видял Рос в рейса да чете рубриката му и да се смее, така че може би желанието й да предостави спалнята си е някаква форма на изкупление.

4) Уенди и Ед, възрастната двойка на номер 60, на ъгъла, точно до сергията за вестници. Винаги ни спират на улицата, когато сме с децата, за да си поговорим. Не знам много за тях, като изключим това, че и двамата са грамадни като великани и децата им вече не живеят при тях.

5) (Ужасяваща е тази) Мартина, възрастна (вероятно над седемдесетте), крехка източноевропейка, която живее сама на номер 26. Винаги съм се учудвала на слабото й владеене на английски, имайки предвид, че живее тук от четирийсет години, така че един господ знае за какво се е навила. Утре сигурно ще получим голяма торта, а тя ще умре от ужас и изненада, когато някакъв с плитки й почука на вратата.

Жена, която виждах за пръв път в живота си, се приближи към мен.

— Сигурно много се гордеете с него — каза тя.

Усмихнах се и замълчах.

Легнахме си чак след полунощ, но Дейвид беше прекалено превъзбуден, за да заспи.

— Как мислиш, пет ще свършат ли работа?

— Невероятно е — казах му аз и говорех сериозно, защото моите очаквания бяха за мрачен и унизителен провал и край на цялата история.

— Наистина ли?

— Сериозно ли мислеше, че ще намериш десет човека, които да се съгласят на това?

— Не знам. Единственото, което знам, е, че докато го обмислях, не виждах никаква причина някой да има нещо против.

Точно това беше и моят проблем. Исках да унищожа цялата самопожертвувателна хуманна кампания на Дейвид, но исках да го направя посредством неговата логика, философия и език, не с езика на някакъв мрънкащ, разглезен, нахакан, самомнителен таблоиден драскач. А това, разбира се, беше невъзможно, защото Дейвид владее перфектно езика, докато аз бях просто начинаеща. Все едно да спориш с Платон на гръцки.